— Нося писмо. Но за да го вземете, трябва да свалите превръзката от ръката ми. Учителят Маунус ми беше казал, че ако ме хванат и докато ме претърсват, стигнат чак до раната, всичко така или иначе ще е изгубено. Никой, който видеше тези белези, нямаше да повярва, че ме е ухапало куче.
Вдовицата ми помогна да развия превръзката. Видя големите триъгълни рани и сбърчи чело.
— Какво ти се е случило?
— Беше един дракон. Един от истинските четириноги дракони. Но за щастие беше полумъртъв, та ми се размина с малко.
Тя изсумтя — почти както го правеше учителят Маунус.
— С малко? Той ли ти каза така?
— Всъщност той каза, че трябва да се радвам, че все още имам ръка.
— Да, мога да си представя. Но наистина не е толкова зле, като се замисли човек. Няма възпаление, а и раните са хванали хубава коричка. Не движи ръката си много-много, за да не паднат.
Тя взе малката бележка, скрита под превръзката, и я разгъна. Листът беше празен, съвсем като нов, но Вдовицата явно познаваше чичо си, защото мълчаливо запали една свещ и внимателно задържа листа над пламъка й, докато по него не се появиха малки кафяви букви. Но това очевидно не беше достатъчно.
— Тази лисица. Невидимо мастило и написан на обратно текст — промърмори тя и отиде в една от другите стаи на къщата. Върна се с едно малко огледало в ръка, едно красиво старинно огледало с обков от тъмно сребро и дръжка във формата на паунова опашка. Докато водата в котела бавно започна да кипи и да се изпарява, жената прочете какво беше написал учителят Маунус.
— Знаеш ли какво пише тук? — попита ме тя, като свърши.
— Учителят Маунус каза, че ще е по-добре да не знам много.
Тя кимна.
— Мисля, че постъпва умно, като е толкова предпазлив. Спокойно можеш да му кажеш, че ще изпълня молбата му. Но ще стане утре.
Тя погледна бележката още веднъж. След това отвори вратичката на печката и хвърли вътре листа.
Когато отново излязох в градината, слънцето се беше изтърколило и грееше от западната страна на къщата. Вдовицата напълни коша ми с дърва, защото хората по принцип не разнасяли празни кошници из крепостта. Освен това ме нагости добре — с ръжен хляб, пушена херинга, кисело мляко и ябълков мус. За първи път от доста време бях толкова сита. Чувствах се добре, макар че кошът ми тежеше на гърба. Мислех си, че най-лошото беше зад мен. Бях излязла от крепостта, без да се загубя, и бях запомнила цялото съобщение, което трябваше да предам на вдовицата. Сега оставаше само да се върна при учителя Маунус, но стражите не обръщаха особено внимание на хората, които влизаха в крепостта.
На площада пред църквата няколко търговци бяха наредили масите си — но пазарът не беше голям. Имаше само кожени стоки, калаени съдове и други подобни предмети. Някакъв мъж продаваше печени на жар наденички, а друг предлагаше сайдер. Аз оглеждах с любопитство стоките, докато минавах покрай тях с коша на гърба, но никой не се опита да ми продаде нещо. А пък и не приличах на заможен клиент. Калайджията даже си помисли, че може да се опитам да го ограбя. Беше ми някак приятно, разбира се, не от това, че ме мислеха за крадец, а от това, че в този момент не бях дъщерята на Жрицата. От това, че никой не знаеше коя съм. Беше ми много странно, че можех да премина от единия край на Дунарк до другия, без да ми обърнат особено внимание. Без да шушукат зад гърба ми. Без да отклоняват поглед или да минават от другата страна на улицата, само и само да не им се наложи да ме погледнат в очите. За миг ми се прииска да направя точно това — да продължа да вървя, да не се върна в крепостта — при дебелите стени, задушните скривалища и страха да не ме открият. Но това усещане трая само миг. Нико и учителят Маунус чакаха новини и се притесняваха за мен. А с малко късмет още вдругиден всички щяхме да се измъкнем от Дунарк. Толкова бях разбрала от съобщението, чието съдържание всъщност не трябваше да узнавам.
— Кажи ми, да не би на гърба ми да пише глупак?
Аз погледнах бързо нагоре, но после отново сведох глава. Макар че клиентът до щанда за сайдер практически крещеше в ухото ми, не говореше на мен. Той хвана продавача за ризата и го издърпа над малката маса така, че съдовете с напитката затанцуваха и се прекатуриха един върху друг.
— Жалък мошеник. Три шилинга за чаша и на всичкото отгоре ме удряш в грамажа.
— Никого не мамя — изръмжа продавачът на сайдер и се опита да се освободи. — Ако мислиш, че ти е скъпо, отиди при друг.
Тази сцена вече бе привлякла малка група любопитни зяпачи, но аз бързо се дръпнах. Бях забелязала новия блестящ знак, който недоволният клиент носеше на черното си наметало — той изобразяваше черна драконова глава със зинала паст.