— Много добре знам как искаш да се държа. Искаш да подвия опашка и да се скрия, но…
— Тогава поне за минута се опитай да използваш разума, с който Всевишният те е дарил. А какво ще постигнеш, ако вместо това сам паднеш в ръцете на Дракан и му позволиш да нахрани драконите си с теб? Каква ще е ползата от това? Да не мислиш, че ще пусне Жрицата? Или пък дъщеря й? Или мен, или Вдовицата?
— Никога не бих издал, че…
— Не и по собствена воля и не веднага, но той няма да се спре, докато не излови всичките си противници. Особено след като се отърве от теб. Това наистина ще бъде краят на династията на Рауенс и няма да има кой да разбули тайната, която той се опитва да скрие. А именно, че Дракан е убиецът, че той е истинското Чудовище. Помисли, момче. Премисли нещата още веднъж!
— Все това повтаряш! Но единствено страхливците се задоволяват само с това да мислят.
Учителят Маунус съвсем пребледня. Не каза нищо повече. Тишината надвисна над стаята като голяма черна птица. Алхимикът обърна рязко гръб на Нико и се втренчи в огъня, сякаш бе изгубил нещо в танцуващите му пламъци.
— Направи каквото сметнеш за добре — каза му той с необикновено сух и глух глас. — Вече не съм твой учител. Поне остави Дина да извести Вдовицата, за да не изложиш на риск живота и на други хора за едното нищо.
— Отново? — попита Нико по-спокоен, след като учителят бе отстъпил. — Не е ли твърде опасно?
— Мислиш ли, че тук е на по-сигурно място? — сопна му се кисело Маунус. — След като извършиш геройството, което си намислил, тя никъде няма да е в безопасност. Най-добре веднага да тръгне към къщата на аптекаря и да остане там докато… докато всичко свърши.
Беше ясно, че учителят Маунус се спря по средата на изречението. Какво всъщност искаше да каже? Докато какво? Докато мама умре? Докато заловят Нико? Точно сега изобщо не можех да си представя по-щастлив край.
— Май си прав — каза. Нико. — Дина, най-добре да останеш при Вдовицата.
Аз кимнах безмълвно и това май учуди Нико. Сигурно беше очаквал, че ще възразя. Но аз нямах сили да се карам с него и в този момент ми бе по-лесно да го оставя да си мисли, че ще постъпя, както ми каже.
— Дайте ми някакво писмо или нормално съобщение — казах аз. — Искам да стигна преди да залостят портата за през нощта.
И двамата ме погледнаха.
— Добре ли си? — попита ме учителят Маунус. — Как е ръката ти?
— Добре съм. Напиши посланието.
— Не искаш ли първо да изпиеш чаша чай? — попита ме Нико. — За да дойдеш малко на себе си. Сигурно е било ужасно да чуеш… това за майка ти.
Изправих се. Огънят така или иначе не можеше да ме стопли. Беше по-добре да свърша нещо. А пък и кавгата им ми дотегна.
— Предпочитам да тръгна веднага.
За щастие пазачът край стълбата беше друг. Този с парчето месо от сутринта най-вероятно би се зачудил, че един и същи носач на дърва минава покрай него толкова пъти за един ден.
Новият стоеше на портата към двора на Оръжейната и изпъваше врат. Беше толкова погълнат от това, което се случваше в другия край на двора, че почти не ме погледна, докато минавах покрай него. И аз несъзнателно погледнах натам. Беше се насъбрала огромна тълпа, но ми беше трудно да видя защо.
— По дяволите — изпсува пазачът. — Човек изобщо не може да го зърне.
— Кое? — попитах предпазливо аз.
— Дракона — отвърна ми той. — В момента го връзват, да е готов за утре.
Аз спрях. После отново тръгнах, но в посока към тълпата. Не знам защо. Защо исках да видя дракона, когото бяха избрали да изяде майка ми? Но все пак исках. Може би Нико беше прав, като каза, че не съм на себе си.
В началото не виждах нищо от широките гърбове на възрастните пред мен. Можех обаче да различа миризмата на гнило, която така добре познавах. Тогава се чу тихо блеене, което със сигурност не идваше от страната на дракона. Аз се проврях през множеството, без да обръщам внимание на ударите и грубостите, които се сипеха върху мен и когато се приближих достатъчно, видях, че пазачите са вързали едно малко пъстро яре до леговището на драконите. То дърпаше въжето в отчаяни опити да се освободи. Много добре го разбирах — от другата страна на решетката две от чудовищата вече пълзяха насам извивайки тела, и с малко усилия със сигурност щяха да успеят да проврат глава или поне нокти през прътовете на решетката. Единият дракон изсъска на другия и се хвърли напред, за да стигне пръв. Сега, под лъчите на следобедното слънце, бяха значително по-бързи, отколкото през онази студена нощ. И добре, че беше така, защото иначе двамата с Нико щяхме да свършим в търбусите им.