Ярето блееше все по-ужасено, подскачаше и дърпаше въжето толкова силно, че се преобърна и падна по гръб. Някои от зяпачите се разсмяха, но аз усещах единствено кисел тежък вкус в устата си и започна да ми се гади. Исках да се втурна и да освободя ужасеното животно, но не посмях. Двата дракона се зъбеха един на друг, така че белите им резци святкаха. Никой не искаше да остави другия да стигне до плячката, а отворът в стената не беше достатъчно голям, че да се проврат и двата. По-едрият силно захапа другия за предния крак. Раненият дракон пронизително изсъска и закуцука обратно, а другият се провря през решетките. Беше толкова голям, че запълни целия отвор и в началото не можеше да извади главата си, колкото и да се мъчеше.
— Решетката. Бързо! — изрева един от пазачите с все сила.
Двама от помощниците му натиснаха някакъв лост и част от решетката се вдигна. Драконът бързо провря главата си и впи зъби в ярето, така че то започна да блее сърцераздирателно. Кръвта обагри петнистото му краче, но за миг козлето действително успя да се освободи от драконовата паст. Тогава чудовището нападна още веднъж и този път успя да захапе цялата му глава. То не издаде повече звук, но още малко продължи да рита със задните си крака.
— Веригата — извика този, който изпълняваше ролята на командващ, и докато устата на дракона все още бе пълна с козлето, един смел страж хвърли дебела желязна верига около врата му и я стегна.
Драконът започна яростно да мята глава и се опита да стигне пазача с ноктите на предните си крака, но отворът беше прекалено тесен, и стражите успяха да го уловят с веригата преди да се сети да пропълзи назад и да се измъкне изпод решетката.
— Голям смелчага е — промълви един от зяпачите, едър мъж с вълнена връхна дреха, върху която бе закачена красива нова значка с изображение на дракон. — Аз щях да поискам доста пари, за да си играя така на укротител на дракони.
— Говори се, че ще получи десет сребърника за това — каза стоящият до него. — Представяш ли си, 10 сребърника! С толкова пари семейството ми би изкарало половината зима.
Чу се скърцане и дрънчене на стари зъбчати колела, които явно рядко задвижваха. Зад дракона падна още една решетка, а тази пред него се вдигна. Звярът толкова яростно замята глава, че веригата се раздрънча, а върху укротителя се изля дъжд от капки козя кръв. Той избърса ядосано лицето си и се дръпна, така че животното да не може да го стигне. Драконът направи няколко крачки напред и вече никой от тълпата зяпачи не се опитваше да се приближи повече. Даже точно обратното — повечето несъзнателно запристъпваха назад и аз изведнъж се оказах сама най-отпред. Трябваше да се дръпна с останалите, но аз просто стоях там и гледах дракона. Гледах сиво-зелените му люспести крака, жълтите му очи и кървавите парчета козе месо, които висяха от едната страна на пастта му. Но се чувствах по-различно от онзи път в леговището, когато се бях вцепенила от страх и Нико трябваше да ме дърпа напред. Много добре знаех, че драконът не може да ме стигне. Мисля, че стоях там и се опитвах да проумея ситуацията — да проумея, че Дракан беше поръчал всичко това — козлето, веригата, укротителя и десетте му сребърника, защото наистина щеше да го направи. Щеше да хвърли майка ми на дракона, за да я разкъса сякаш е яре.
— По-добре внимавай — каза някой зад мен и постави ръка на рамото ми.
Аз се обърнах и вдигнах поглед. Ръката беше на един пазач, който очевидно трябваше да държи хората на безопасно разстояние от дракона.
— Може да плюе отрова, така че най-добре… — той изведнъж замълча. И тогава осъзнах, че го бях погледнала в очите. Светкавично наведох глава и кимнах.
— Няма да се приближавам повече — уверих го аз. — А и обещах да се върна бързо вкъщи. — Освободих се от хватката му и се опитах да приличам на момче, което трябва веднага да се прибира.
— Чакай… — стражарят посегна да ме хване.
Думите му прозвучаха по-скоро объркано, отколкото заповеднически, сякаш самият той не знаеше защо искаше да ме задържи.
— Мама ще се ядоса, ако закъснея — викнах му аз през рамо и с блъскане започнах да си проправям път през тълпата.
Пазачът не ми отговори и в мен се породи надеждата, че той никога няма да разбере защо се е почувствал толкова странно и неудобно от това, че е погледнал един носач на дърва в очите. Бях се измъкнала от тълпата и вече крачех решително по калдъръмения двор на Оръжейната към улица Каруцарска. Сигурно щеше да ме забрави веднага, щом изчезнех от полезрението му. Трябваше да направя само още няколко крачки…