— Върни на момчето кесията и го пусни да си ходи — нареди главният стражар. Коленете ми омекнаха от облекчение. Дрес ме пусна, а Ханес ми подаде колана, кесията и монетите. Ръцете ми трепереха, докато връзвах кесията, но накрая успях.
— Да не забравиш това, момче — каза главният стражар и ми подаде бележката. — Да не си помисли мамчето, че лъжеш.
— Благодаря, господине — отвърнах му аз и хванах листа.
Той обаче не го пусна.
Стояхме така, всеки държеше своя край от бележката, а аз не можех да разбера защо не я пуска.
— Господине? — казах аз и усетих, че гласът ми леко трепери. — Може ли да си получа бележката? Но внимавах да не го погледна.
— Ръцете ти са прекалено чисти — рече той.
В началото не разбирах какво иска да каже. Беше съвсем неочаквано. Такава ирония. „Ръцете ти са мръсни“ — все ми повтаряше мама. След което ме пращаше да отида до помпата и да ги измия, преди да ми позволи да седна на масата или да пипам шишета й със сок, етикетите за бурканите с билки или каквото и да било друго. Не помня някой някога да ми беше казвал, че ръцете ми са прекалено чисти.
И тогава осъзнах какво не беше наред. Сетих се за ръцете на сина на мелничаря, и за тези на Лудия Малте — големи силни длани със счупени нокти и набита между пръстите и около кокалчетата мръсотия, сякаш някой беше боядисал гънките им в кафяво. Аз пуснах бележката и дръпнах ръка към себе си, но, разбира се, беше твърде късно. Главният стражар ме хвана здраво за китката.
— Това не е момчешка ръка — каза той. — А още по-малко на носач на дърва.
Извих ръка и се опитах да се освободя, но единственото, което постигнах, беше, че Дрес ме хвана за другата, ранената, и трябваше да прехапя устна, за да не изкрещя от болка.
— Да не искаш да кажеш, че е момиче?
Главният стражар ме хвана за брадичката и вдигна главата ми.
— Я се вгледай добре — каза той. — Разбира се, че е момиче.
Аз затворих очи, но усетих как сълзите напираха през миглите ми. Усещах пареща, туптяща болка в ръката, която Дрес държеше, и не можех да понеса мисълта, че бях на косъм да се измъкна, а отново бях пленница.
— Погледни ме — каза главният стражар спокойно, дори нежно. — Погледни ме, момичето ми… — сякаш примамваше дете или животно, което се опитваше да дресира.
„Добре — помислих си аз, — след като сам ме моли, ще го погледна.“ Отворих очи и отвърнах на погледа му.
— Пусни ме — казах аз, като дадох всичко от себе си, за да звуча като Жрица. — Или така се отнасяте с по-слабите от вас?
И двамата ме пуснаха. Аз се отдалечих заднешком и се насочих към вратата. Дрес стоеше, поклащаше глава и изглеждаше така, сякаш някой го бе ударил с ковашки чук по главата. Главният стражар не помръдваше. Погледът му блуждаеше, но накрая отново се обърна към мен.
— Ти си дъщерята на Жрицата — каза той.
— Да. И мен ли ще хвърлите на драконите? Сигурно и пари ще взимате, за да могат хората да гледат? — не успявах да докарам точната интонация — гласът ми звучеше прекалено несигурно и едновременно ядосано. — Сякаш е някаква клоунада — гласът ми съвсем изчезна. Не можех да кажа нищо повече. Но главният стражар отново сведе глава и се втренчи в пода.
— Нищо няма да ти направим — каза той. — А сигурно скоро ще пуснат и майка ти, стига истинският убиец да се предаде.
— Вие знаете ли изобщо кой е той? Замисляли ли сте се изобщо…?
Не можах да продължа, защото Ханес ме хвана отзад и ми запуши устата.
— Държа я — извика той.
Ухапах го по ръката, колкото сила имах.
— По дяволите — изрева той. — Тя ме ухапа! Това дяволско изчадие ме ухапа!
— Да пукнеш дано — извиках аз и го ритнах в крака.
Ханес сипеше ругатни и не ме пускаше, а и Дрес се размърда. Той свали някакво старо палто от една кука на стената и го хвърли върху главата ми, така че не можех нито да виждам, нито да дишам. Един от двамата, най-вероятно Ханес, ме просна на пода и притисна с нещо гърба ми, може би с коляно.
— Дай ми колана си! — изрева Дрес, и скоро след това вързаха ръцете ми, така че не можех да ги движа.
Вече не усещах натиска върху гърба си, но все още не можех да се изправя. Палтото миришеше на пот и застояло и беше толкова дебело, че имах чувството, че ще се задуша. Коланът, с който ме бяха вързали, се впиваше в болната ми ръка и я стягаше, а явно раните ми се бяха отворили, докато Дрес ме бе държал, защото едно топло влажно петно се разля от лакътя надолу към китката ми. Аз с усилие се обърнах и се подпрях на другата си ръка, после легнах по гръб и се опитах да седна.