— Тя ме захапа — повтори Ханес с нотка на страх в гласа. — Мястото кърви.
— Остави я под помпата за малко — посъветва го главният стражар.
— Но тя, искам да кажа, тя ме прокле…
— И какво от това? Сега да не би да си мислиш, че може всеки момент да умреш? Зъбите й все пак не са отровни, нали? Бързо вън при помпата. Дрес, а ти вдигни момичето. Ще я заведем при господаря.
Дрес ме изправи на крака, като ме хвана за колана, сякаш беше дръжка на чанта. Изведнъж светът се преобърна, защото той ме метна на рамо и аз увиснах с главата надолу. Заритах с крака, за да се освободя, но той само ръмжеше.
— Престани. И краката ти ще вържем, ако се наложи.
Спрях да се мятам. И без това осъзнавах, че няма никакъв смисъл.
Дрес ме беше носил и ме хвърли на земята, сякаш бях чувал с картофи. Нищо не виждах и не успях да се подпра с ръце, когато паднах. Макар че палтото беше плътно и омекоти малко удара, аз все пак си натъртих рамото и коляното, и отново лежах, без да мога да се изправя.
— Е? — каза един леден глас. — Какво ми носите?
— Едно момиче, госпожо. Хванахме дъщерята на Жрицата.
— Защо е опакована като коледен подарък?
— Госпожо, мислехме си, че… — главният стражар замълча и се изкашля нервно. — Очите й, мадам…
— Тя е дете, главни стражарю. Нима трима големи мъже не могат да се справят с нея, дори лицето й да не е покрито? Пуснете я.
Не бях сигурна кой беше господарят. Но когато Дрес разхлаби колана и най-накрая махнаха душливото палто от мен, първото нещо, което видях, беше една обемна синя копринена пола. А когато вдигнах глава, съзрях везан в златисто колан около талията, черна коса, прибрана в стегната мрежа с бели перли, и накрая едно мъртвешки бледо, изпито лице. Призрачната дама. Дама Лизеа. Майката на Дракан.
Този път аз не исках да я гледам в очите, но беше неизбежно. В главата ми затанцуваха объркани картини — нож, вихрушка от бял пух и онези ядосани викове, толкова силни и пронизителни, сякаш ги издаваше граблива птица, а не човек. Тя се наведе към мен и аз несъзнателно се свих. Но тя само ме докосна нежно по едната ръка.
— Ти кървиш, момиченце. Нараниха ли те?
Не вярвах на ушите си. Очаквах, че отново ще измъкне ножа и веднага ще ми пререже гърлото. А тя стоеше до мен и звучеше така, сякаш наистина се притеснява за ухапаната ми ръка. Онемях от почуда.
Кльощавата й бяла ръка повдигна ръкава ми и откри напоената с кръв превръзка.
— Не сме го направили ние — каза главният стражар.
— Сигурно проклетото Чудовище я е ранило.
Дама Лизеа пусна ръкава ми.
— Горкото дете. Имаш късмет, че си избягала, преди да ти стори още по-ужасни неща. Сега си на сигурно място.
Аз отворих уста и отново я затворих. Какво можех да кажа? Искаше ми се да защитя Нико, но не беше много разумно да го правя. Най-добре беше да не показвам, че знам къде е.
— Съвсем си объркана, нали? Седни тук — на стола.
Как се казваш?
— Дина — изкваках аз. Имах чувството, че съм попаднала в някакъв омагьосан замък, където всички се държаха по начин, противен на очакванията. Да не би защото главният стражар и хората му бяха там? Тя ме хвана за здравия лакът и ме подкрепяше, сякаш я беше страх, че иначе ще падна. Столът, на който ми помогна да седна, имаше седалка от червена кожа и брокатена възглавница с блестящи златни нишки. Определено не беше предназначен за такива протрити и мръсни одежди като моите.
— Разкажи ни какво се случи, Дина — каза тя. — Как избяга от него? Защо те държеше в плен?
Парфюмът й ме обгърна като невидим облак. Беше не по-малко душлив от палтото. Не знаех какво да отговоря.
— Къде е мама? — попитах аз. — Защо искате да я убиете? Тя не е сторила нищо нередно! — опитах се да уловя погледа й, но тя гледаше главния стражар, макар че говореше на мен.
— Майка ти не каза истината и измени на призванието си — отвърна ми дама Лизеа. — Това е сериозна простъпка. Но може да е постъпила така, защото се е страхувала за живота ти. Сега, след като й покажем, че си на сигурно място под нашата опека, се надявам да промени думите си. Пък ако ти можеш да ни помогнеш да хванем чудовището Никодемус… да, мисля, че тогава майка ти със сигурност може да избегне наказанието.