Жената беше пристъпила назад и макар че виждах, че ме наблюдава, тя все още не искаше да ме погледне право в очите. Стоеше съвсем неподвижна и очакваше моя отговор. Беше поставила едната си ръка върху облегалката на стола, а другата върху рамото ми. Много добре знаех какво чака. Почти го беше изрекла на глас. „Предай ни Нико и ще пуснем майка ти.“
Поради някаква причина се сетих за Сила, дъщерята на мелничаря, и за деня, в който играехме на „Поискай ръката на принцесата“. Тогава Сила успя да ме измами, макар че я познавах и знаех какво е отношението й към мен. А тя, със своя светлочервен чаршаф и венеца от жълти цветя… тя беше само жалко подобие. Дама Лизеа беше истинската принцеса: невинна и великолепна на външен вид, с копринени поли и сияйни като усмивката й перли, но изключително опасна и жестока към всеки нещастник, който направеше грешен ход в играта й. Ножът й тогава беше истински, а при мисълта какво щяха да сторят с Нико, ако го заловяха, започна да ми се повдига.
Не й вярвах. Тя много добре знаеше, че ще направя всичко по силите си, за да спася мама. Не бях забравила хрускащия звук, който се чу, когато драконът сключи зъби около главата на козленцето. Но даже и сега да разменях живота на Нико за този на мама, изобщо не можех да бъда сигурна, че Призрачната дама ще удържи на думата си. А Нико… спомних си как седеше в килията и пиеше виното на Дракан, въпреки че се бе досетил, че е отровно. Знаех колко му костваше да се прави на смел и колко всъщност се страхуваше от меча на палача и от това да умре пред очите на хора, които викат и крещят с ненавист към него, защото мислят, че е убил една жена, едно дете и един стар мъж.
Усещах тънките кокалести пръсти на дама Лизеа върху рамото си. Само да спре да ме докосва. Болката пулсираше в ръката ми, а мокрото петно по ръкава ставаше все по-голямо. Не знаех дали постъпвам правилно или не, но бързо извърнах глава, така че да не успее да отклони поглед.
— Разкажи ни защо синът ти уби Биан — казах аз. Детето, мислех си аз, това трябваше да е най-ужасното. Ако тя изобщо изпитваше вина и срам, то вероятно се терзаеше най-много заради смъртта на Биан.
Очите й бяха толкова тъмносини, почти черни. Лицето й бе напълно безизразно, но за миг усетих яростта й, сякаш бушуваше в мен самата.
— Той ме продаде, сякаш бях ловно куче или ездитен кон — изсъска тя почти безшумно. — Продаде ме, като му омръзнах… А моят син не беше достатъчно добър, за да управлява… Така беше справедливо. Справедливо беше!
Изведнъж лицето й се оживи. Тя ме отблъсна от себе си толкова силно и яростно, че столът се преобърна и аз паднах на едното си коляно.
— Малка вещица! — изпищя дама Лизеа. — Главни стражарю, хвани я! И тя е измамница като майка си. И е също толкова опасна.
Тя ми обърна гръб и зарови лице в ръце. Слабите й рамене трепереха. Плачеше ли? Главният стражар, Ханес и Дрес стояха като вцепенени и я гледаха втренчено. Бяха ли чули думите й? Дали го беше казала на глас или трябваше да си Жрица на срама, за да можеше да ги чуеш? Може би въпросът ми ги беше стъписал така?
— Не чухте ли какво ви наредих? — извика дама Лизеа, като сега владееше гласа си малко по-добре. — Хванете това дете на дявола, преди да ни е омагьосало всичките!
16.
Ледената кукла
След време неведнъж ми се случваше да сънувам тази нощ. Будех се, а около мен беше непрогледен мрак. Привиждаше ми се парчето подплата, което отпраха от палтото, за да ми вържат очите. За миг усещах миризмата на Призрачната дама в ноздрите си — душлива смесица от тежък сладникав парфюм и драконова кръв…
Майчинската й загриженост за ръката ми бързо се изпари. Изобщо не внимаваха, докато ме връзваха, а още по-малко — докато ме влачеха през коридори и по стълби до някакво място, което така и не видях, но което усещах с тялото и сетивата си. Беше студено, а подът бе твърд и гладък като мрамор. Миришеше на сгурия и луга. Не мисля, че беше тъмница, или ако беше, то нямаше други затворници, освен мен. Чувах, че някъде капе вода. Може би бе някаква баня? Но не малка и дървена, като нашата вкъщи, долу при потока. Това си личеше от начина, по който гласовете кънтяха — като между стени от камък. Не бяха гласовете на главния стражар, на Дрес или на Ханес. Бяха непознати гласове, които никога не прераснаха в лица, защото очите ми бяха вързани.
— Значи искаш да видиш как драконът изяжда майка ти? Ще се погрижим да получиш добро място!