— Ще направим всичко възможно да си съвсем близо. Толкова близо, че кръвта й да те изпръска.
Плиснаха в лицето ми някаква течност, която ми влезе в носа и ме накара да кихам и кашлям. Картините, които тези приказки изрисуваха в съзнанието ми, бяха толкова ярки, че в първия миг си помислих, че наистина е кръв. За миг усетих в ноздрите си тежката миризма от кланицата на мелничаря. Едва след няколко секунди разбрах по миризмата и вкуса му, че ме бяха полели с вино.
— Добре, майка ти е вещица. Но все пак може да се очаква, че децата й я обичат, въпреки всичко.
— Никак ли не я обичаш? Дори мъничко?
Две ръце ме хванаха, блъснаха ме в стената и така ме разтърсиха, че главата ми се удряше в гладката й повърхност.
— Каква дъщеря си, щом не обичаш майка си? — ревът отекна в стаята и ме удари като влажен полъх на вятър, полъх, пропит с дъх на вино и малки пръски слюнка:
— Искаш ли да чуеш как драконът ще впие зъби в нея и ще я разкъса? Искаш ли? Ето така звучи. — Точно до ухото ми нещо изхруска, както когато отчупваш кълката на печено пиле.
Това вече ми дойде в повече. Стомахът ми се сви и устата ми се напълни с повръщано. Аз плюех ли плюех и се надявах да улуча някого от тях. Де да можех да изхвърля и картините, с които напълниха съзнанието ми, и от които не можех да се освободя.
— Пуснете ме — извиках аз, но това беше сподавен в ридание вик. — Пуснете ме, пуснете ме, пуснете ме….
Вече не виках, а плачех.
— Пусни я — каза някакъв нов глас, не от онези, които ми наговориха ужасяващите неща.
Пуснаха ме. Аз се строполих на пода, но някой, дали не бе новият глас, ме изправи.
— Не бива да сте груби с нея — каза той и нежно ме прегърна, докато плачех. — Не тя е виновна. Не тя е убила трима души.
Аз седях отчасти на пода, отчасти в скута му и не можех да спра да плача. Той ме галеше по косата като мама. Или като баща ми, когото не познавах.
— Тихо, тихо. Всичко ще се оправи. Ще освободят майка ти. И теб ще пуснат. Драконът никого няма да изяде.
Тялото ми се отпусна против волята ми. Остави се да го люлеят и успокояват и дори започнах да вярвам на думите на мъжа. Всичко ще се оправи. Най-лошото мина.
— Не е твоя вината — шепнеше ми той на ухо. — Той е виновен. За всичко е виновен той. Веднага щом разберем къде е, всичко ще се нареди.
Тялото ми искаше още да го прегръщат и люлеят. В главата ми изникваха една през друга ужасни кървави картини и аз исках да ги накарам да изчезнат. Исках всичко да е както преди. Само мама, Давин, Мели и аз. Преди Дракан. Преди Нико. В този момент бях бясна на Нико. Бях му бясна и го мразех, защото разруши всичко и преобърна живота ни. Той беше виновен, че трябваше да избирам. Нико или мама. Мама или Нико. Как се стигна дотук? Всъщност Нико беше виновен. Мъжът, който ми повтаряше това, имаше право.
— Разкажи ни — мълвеше той. — За да махнем превръзката от очите ти и да ти отвържем ръцете. Къде е Никодемус?
Бях на косъм да му отговоря. Едвам се удържах! Но макар че тя мълчеше, макар че беше по-тиха от мишка и искаше да мисля, че я няма, аз усещах миризмата й. Призрачната дама. Помислих си и за Сила и за това, че човек никога не бива да вярва на хора, които се усмихват.
— Не знам — изхлипах аз. — Наистина не знам!
— Къде го видя за последно?
— В коридора до леговището на драконите. Не искаше да ме вземе със себе си. Каза, че трябва да напусне града и че аз само ще му се пречкам. Не ме искаше със себе си…
Изобщо не ми беше трудно да плача и да изглеждам ядосана и наранена.
— А ти самата какво направи? Откъде взе тези дрехи?
— Аз… взех ги от един простор. Но не съм крадла. Изобщо даже. Не съм! Срещнах една жена, която се нуждаеше от носач на дърва. Дава ми половин шилинг за всеки кош. Мислех … — изхлипах аз. — Мислех, че ако спечеля малко пари, мога да намеря някой да ме изпрати до вкъщи. Но тук всичко е толкова скъпо…
— А майка ти? Искаш просто да избягаш и да я оставиш тук?
— Аз не знаех… До днес не знаех…., че вие…, че тя…
— Че е арестувана?
— Да, не знаех.
За миг настъпи тишина. След това мъжът ме пусна, не ядосано или грубо, но все пак достатъчно рязко, за да ме заболи ръката. Отвори се врата и отново се затвори. Пак настана тишина. Може би бях сама? Не можех да съм сигурна. Просто седях там на твърдия, гладък каменен под, треперех от студ, чувствах се малка, бях уплашена и цялото тяло ме болеше. Не знаех дали ми вярват. Може би затова излязоха, за да го обсъдят. На спокойствие.