Вратата отново се отвори. Чуха се стъпки.
— Чуваш ли ме? — беше гласът на Призрачната дама, нисък и режещ. Миризмата й ме обгърна. — Чуваш ли ме, малка вещице?
— Да — прошепнах аз. Не посмях да направя друго.
— Майка ти ще умре утре, малка вещице. Майка ти ще умре утре, а Чудовището ще се разхожда наоколо, ще говори, ще пие, ще се храни и ще диша дълго след като от нея остане само парче кърваво месо и няколко кокала. Това ли искаш? Доволна ли си сега?
Мисля, че в този момент се вледених. Не мога да го опиша по-добре. Не че тялото ми не пулсираше и кървеше, не че не ме болеше, но това вече нямаше значение. Сякаш се намирах някъде в собственото си съзнание, много далеч от всичко. Под все още топлата си кожа се бях превърнала в статуя, в ледена кукла, твърда, прозрачна и скована.
Дама Лизеа чакаше. Но ледената кукла не искаше да говори, и аз мълчах. Изведнъж тя изсумтя, сякаш в носа я удари неприятна миризма, и се дръпна от мен. Чух шумоленето на полата й.
— Тя е мръсна. Вони. Измийте я и я изхвърлете. Не искам това дяволско изчадие в къщата си.
Трябва да са били готови. Дори не успях да наведа глава. Поляха ме с леденостудена вода, първо отпред, после отзад и накрая отгоре. Три пълни ведра, заприличах на мокра кокошка. Отново ме помъкнаха нанякъде, но този път не толкова дълго. По една стълба с малко стъпала и през някаква врата. Студеният нощен въздух ме блъсна в лицето. Бутнаха ме и аз паднах на колене, но не на гладък каменен под, а върху неравен калдъръм.
— Сбогом, малка вещице — изръмжа един от гласовете без лица. — Мъчно ми е за бедната ти майка.
Бързо срязаха въжето, което държеше ръцете ми, и те увиснаха отстрани на тялото ми — свободни, но отпуснати и безжизнени като на парцалена кукла, толкова дълго бяха стояли вързани. Получих един последен удар в гърба и паднах по корем върху студения, покрит с нощна роса мост.
Дълго време лежах така и чаках следващия удар. Чувах отдалечаващите се стъпки, но не бях сигурна, че всички си бяха тръгнали. Времето минаваше, но нищо не се чуваше. Ухапаната от дракона ръка не ме слушаше, но другата постепенно се пораздвижи, така че успях да седна. С вдървените си пръсти хванах парчето плат, което покриваше очите ми. Не можах да развържа възлите, а превръзката беше толкова стегната, че не можех да я смъкна през носа. Накрая успях да я издърпам нагоре и отново започнах да виждам.
Намирах се по средата на двора на Оръжейната. Луната висеше точно над кулата в западното крило на крепостта. Нямаше жива душа. По-нататък, в сенките край драконовата порта, на по-малко от трийсет стъпки разстояние, лежеше вързаният дракон. Беше се свил на кълбо и приличаше на навит маркуч. Ледената кукла вътре в мен обмисляше хладнокръвно и трезво дали да не пробва да го убие сега, когато нощният студ го правеше вял и забавяше реакциите му. Но нямах нито копие, нито пък достатъчно сили, а и зад решетката имаше още дракони. Просто щяха да доведат друг.
Аз се изправих. Краката ми бяха студени и вдървени. Единствената част на тялото ми, в която пулсираше топлина, бе ухапаната от дракона ръка — тя гореше и туптеше, сякаш в нея имаше още едно сърце.
Тръгнах през двора, без да усещам краката си. Спрях при кладенеца и пих от коритото за конете, защото нямах сили да изтегля ведрото с прясна вода. Тази в коритото беше студена и имаше привкус на камъни и мъх, и макар че цялата бях мокра, ме мъчеше ужасна жажда.
Напих се до пръсване, след което тръгнах по улица Каруцарска. Не че имах някакъв план. Главата ми беше празна. Не се притеснявах от пазачите, които със сигурност щяха да спрат едно подгизнало, опърпано момче без кош и дърва или каквато и да било друга причина да бъде в крепостта. Но когато стигнах до портата, малката вратичка бе отворена, а пазачът се беше облегнал на стената и очевидно спеше. Аз излязох през нея и продължих през спящия град.
Единственият човек, когото познавах там, беше Вдовицата, и въпреки леда, който беше сковал цялото ми същество, усетих лек копнеж по печката с дърва и боядисаната в синьо кухня в къщата на аптекаря. Точно зад църквата „Света Адела“, не може да се загубиш… Кубето на църквата „Света Адела“ се извисяваше над всички покриви и блестеше на лунната светлина. Аз се затътрих натам с мокрите си ботуши, които джвакаха при всяка стъпка. Дали щеше да се ядоса, че отивам толкова късно? Не, не и Вдовицата. Тя щеше да ме настани на синия кухненски одър до печката с дърва и да сложи медния котел на огъня. Може би щеше да свали мокрите ми дрехи и да ми даде мекия си, кафяв като конска козина вълнен шал. А в кухнята й щеше да се носи силното приятно ухание на лайка, бъз и върбова кора, точно като у дома при мама, в Липовата къща…