В този момент се върнах в реалността. Защото мама не беше у дома, в Липовата къща, и може би никога нямаше да се върне там. Тази мисъл беше като удар, който разчупи леда вътре в мен. Аз се препънах, паднах по колене и трябваше да се подпра и с двете си ръце, така че болната бе пронизана от пареща болка. И тогава, докато стоях на колене на калдъръма и се държах за ръката, която пареше и пулсираше, чух шума за първи път. В началото реших, че това е ехото от собствените ми стъпки. Но този звук беше различен, по-отсечен и предпазлив от звука, който издаваха мокрите ми джвакащи ботуши.
Изправих се и се обърнах леко назад. Огледах пустата улица. Но нищо не видях — само блестящия на лунната светлина калдъръм, стените на къщите и сенки. А нито една от сенките не се движеше.
Дали не си бях въобразила? Известно време останах така, подпряна на стената, придържайки ухапаната от дракона ръка, и се ослушвах. Чувах единствено собственото си дишане и някакво куче, което лаеше яростно няколко пресечки по-надолу.
Отново тръгнах, но този път цялата бях в слух. И отново чух шум — един тих, предпазлив потаен звук, който изчезваше, когато спирах, и се появяваше, когато продължавах напред.
Минах покрай църквата „Света Адела“, прекосих малкия площад, където беше сергията на продавача на сайдер. Къщата на Вдовицата бе вече толкова близо, че можех да усетя аромата на билки в градината й. Колко ми се искаше само да се отбия. Как ми се искаше да се отпусна на одъра до печката с дърва и да оставя останалото на нея. Но стъпките бяха зад мен. А и пазачът край портата беше заспал, точно когато аз трябваше да мина оттам… Призрачната дама не беше глупава, но явно смяташе, че аз съм. Почти можех да чуя в съзнанието си как стоят и се уговарят, докато аз лежа вързана, с превръзка на очите, на пода в банята от другата страна на вратата. „Оставете я да избяга“ — сигурно това си бяха казали. „Оставете я да избяга и вижте при кого ще дотърчи!“ Затова, когато стигнах до боядисаната в бяло градинска ограда на къщата на аптекаря, не спрях. Продължих по друга улица, отдалечих се от площада пред църквата, вървях навътре в непознатия град, където всички хора ми бяха чужди.
17.
Стъпки и сенки
Не знаех дали беше само един или имаше и други. На няколко пъти почти бях успяла да убедя сама себе си, че никой не ме следи. Може би бе куче или котка, или някой човек, който случайно вървеше в моята посока. Ох, ами ако беше точно така! Тогава можех веднага да се обърна и да се отправя назад към къщата на Вдовицата… Ако все още можех да я намеря. Улиците ми бяха непознати и осеяни със завои. Вече не виждах кубето на църквата „Света Адела“.
Почти всички къщи бяха тъмни и закатанчени, със спуснати капаци на прозорците и резета на вратите. Само в едно от местата, покрай които минах, цареше оживление. Беше някаква кръчма, а собственикът се опитваше да изхвърли последните си клиенти навън. Светлината струеше през отворената врата и се изливаше в правоъгълник върху калдъръма и мисълта за нея и топлината вътре ме накара да спра. Няколко от гостите се разправяха гръмогласно и наричаха съдържателя лениво псе и проклетник, който не давал на хората ракията, за която са си платили. Един от тях, който викаше най-силно, носеше на ризата си нова значка с дракон и това уби у мен всяко желание да се приближа. Аз продължих по една малка пресечка между две къщи и отново трябваше да спра. По средата на улицата с гръб към мен стоеше някаква жена. Беше странно разкрачена и бе повдигнала леко грубите си тъмни поли. В началото не разбирах какво правеше, но после чух — тя просто беше застанала над канавката и пикаеше, та чак се чуваше шуртене. Докато стоях така и се чудех дали да я заобиколя или не, тя свърши, изтръска се леко и продължи, сякаш нищо не се беше случило.
— Извинете… — казах аз тихо. — Извинете, госпожо…
Жената бавно се обърна. Най-вероятно, защото краката не я държаха. Даже на седем стъпки разстояние усещах миризмата на ракия.
— Мен ли наричаш госпожа? — попита ме тя.
Аз кимнах мълчаливо. Като се вгледах, видях, че не беше кой знае колко изискана дама. Корсетът й се беше разкопчал наполовина, а освен това бе толкова мръсен и осеян с лекета, че приличаше повече на кожа на калкан. Половината от косата й, която сутринта навярно е била вдигната в изящен кок, сега стърчеше нагоре, а другата половина висеше надолу и лепнеше към потния й врат. Напук на нощния студ не носеше нито шал, нито палто.