Выбрать главу

—        Е, възпитан си. Но въпреки това си обирай крушите. Нямам пари за мърльо като теб.

— Не, не искам пари — казах бързо аз. — Всъщност, ако госпожата е така добра да ми обясни… искам само да разбера къде се намира църквата.

— Църквата? Трябва да минеш през ето онази порта и след това надясно…

— Благодаря, госпожо — рекох аз и я подминах. — Лека нощ.

— Ей — извика тя след мен. — Няма смисъл да ходиш. По това време залостват вратата, като всички останали хора.

Аз минах през портата и свих надясно. Там наистина се издигаше църква. Имаше само един проблем — не беше „Света Адела“, а съвсем друга постройка, по-масивна и мрачна, която изглеждаше сиво-черна на лунната светлина. Около нея имаше желязна ограда с шипове като остриета на копия, а между оградата и стената на църквата се намираше гробището. Парцелите бяха така наблъскани един в друг, сякаш нямаше достатъчно място за мъртвите. Църквата изглеждаше странно запусната, макар че бе разположена по средата на пълния с хора град. Между камъните растеше висока и белезникава трева, а когато се хванах за оградата, по пръстите ми остана ръжда. За миг останах така — просто висях на оградата и се взирах страхливо в гробовете. Това сигурно беше църквата „Света Магда“, но нямах идея къде се намираше тя спрямо „Света Адела“ и къщата на Вдовицата. Може би трябваше да се върна и да попитам пикаещата дама, ако все още беше там.

Беше там, но не сама. Държаха я двама мъже — по един от всяка страна, а тя така крещеше, че виковете й сигурно се чуваха през няколко улици.

— Пуснете ме, по дяволите… Нищо лошо не съм направила. Пуснете ме, задници такива!

Единият я блъсна в стената и й каза нещо, което не можах да чуя. Жената спря да се съпротивлява.

— Ама защо? — зачуди се тя. — Той само попита къде е църквата…

Тя погледна надолу по улицата в посока към мен. Мъжът се обърна и аз видях лицето му — една бледа кръгла луна в мрака. Той пусна ръката на пикаещата дама и пристъпи към мен.

— Ела тук — каза ми той.

Но аз изобщо нямах желание да направя това. Обърнах се и побягнах като заек, гонен от куче.

И през ум не би ми минало, че имам сили да тичам, но явно имах. Краката ми трополяха по мокрия калдъръм. Обратно през портата и наляво, далеч от църквата. Колкото се може по-_далеч_ от църквата. Тичах на зигзаг през улици, врати и дворове, провирах се през железни и дървени огради, катерех се по бунища и купчини боклуци, и дори един път ми се наложи да се промуша покрай две спящи свине в един миниатюрен свинарник. През цялото време избирах най-тесните, най-тъмните и най-мръсните пътеки, като се надявах, че мъжете, които ме гонеха, ще са твърде бавни, твърде мързеливи, твърде гнусливи или просто твърде големи, за да ме последват.

Когато най-накрая спрях, просто защото не можех да тичам повече, калдъръменият път беше свършил, както и каменните къщи със стъклени прозорци. Улицата, ако човек изобщо можеше да я нарече така, представляваше една разкаляна мръсна канавка между дървени или кирпичени стени. Нямаше табелка с името й, нито водни помпи. Нямаше отточни тръби и осветление. Пушекът от комините се смесваше с вонята на боклук, урина и нечистотии — както от хора, така и от животни, а къщите бяха толкова близо една до друга, че на някои места беше достатъчно да разпериш ръце, за да докоснеш грубите лющещи се дървени стени и от двете страни на улицата. Ръчна количка едва би могла да мине оттук, камо ли каруца. Не беше трудно да се досетя, че бях попаднала в най-мрачната, най-претъпканата и най-мръсната част от Дунарк — Скиденстад. Аз се свлякох до една стена. Стоях така клекнала и слушах. Макар че бе късно през нощта, зад тънките зидове се долавяха гласове и всякакъв шум — дрънчене на глинена посуда и железни съдове, кавги и скандали, дори кресливият писък на плъх, улучен от обувка или камък. Но не чувах стъпки. Дълго седях така и чаках някой да изникне в тесния край на улицата. Не, не знаех, дали съм им се измъкнала. Не знаех как щяха да постъпят, ако ме откриеха сега. Едва ли щяха да ме оставят да си вървя по пътя. По-скоро отново щяха да ме помъкнат със себе си. Да ме вържат, както се връзва хрътка, която човек се кани да поведе със себе си на лов. Бях толкова уморена, че ми беше все тая. Не, не точно все тая. Просто… бях капнала. Даже сега да се покажеха в долния край на улицата с вързан на каишка дракон, нямаше да мога да направя нито крачка повече. А пък ако сега ме хванеха, нямаше да могат да ме използват като хрътка. Не бяха открили Нико, а аз не ги бях завела до къщата на Вдовицата.