Не знам колко време прекарах така. Май на няколко пъти задрямвах с отворени очи, както си седях права. Не съм сигурна дали някога изобщо щях отново да се изправя, ако не умирах от студ. От тичането се бях изпотила. А сега, когато стоях на едно място, нощният студ хапеше двойно по-силно. Дрехите и косата ми бяха подгизнали от пот и зъбите ми тракаха. Но в края на улицата все още не се чуваха стъпки и не се виждаха сенки. Изглежда, се бях измъкнала. Сега само трябваше да намеря някакво топло и сухо скривалище и да поспя малко. А когато съмнеше, щях да се опитам да стигна до къщата на Вдовицата.
Краката ми толкова силно трепереха, че едва ме държаха. А улиците бяха разкаляни до такава степен, че докато вървях, се чуваше жвакащ звук. Попаднах на един навес с три кози и за миг се размечтах за малко мека слама и глътка топло козе мляко. Но нищо не излезе. Едната коза се оказа лют стар козел, който насочи рога към плета в мига, в който понечих да се изкатеря по него. Бях на път да се откажа и просто да се облегна на някоя стена, когато в ноздрите ми се прокрадна едно топло, чудно ухание, което почти притъпи околната воня. Хляб. Току-що изпечен хляб. Обонянието ми ме отведе зад ъгъла, до един тесен двор, който изглеждаше по-чист от останалата част на Скиденстад. Беше утъпкан, а не мърляв и разкалян, и, изглежда, от време на време го метяха. Къщите от двете му страни бяха от дърво и кирпич, а стените им някога явно са били варосани.
Капаците на едната бяха широко отворени и се виждаше, че целият фронтон представляваше огромна фурна с комин от червеникавокафяв камък. Хлебарят още го нямаше, но не бях толкова отчаяна, че да се промъкна в хлебарницата в този си вид. Определението „мърльо“ ми подхождаше най-много в момента. Дори най-милият и разбран хлебар щеше да побеснее при вида на едно такова кално прасе в пекарнята си. Но отвън, до ъгъла на постройката, стоеше подпряна на стената дървена каруца. Можех да пропълзя отдолу й… Исках да се скрия от лекия дъжд, който започваше да вали, и от вражески погледи. А и със сигурност беше приятно да се облегнеш на затоплената от комина стена.
Аз притичах през двора, проврях се между колелото на каруцата и зида и се шмугнах дълбоко в мрака под колесника. Почти идеално скривалище, помислих си аз, но това беше преди ръката ми да попадне върху нещо меко, топло и живо, което изсъска: „Изчезвай! Махай се от мен! Имам нож, да знаеш!“
18.
Роза
Така срещнах Роза. И ако не бях толкова изтощена, сигурно и две думи нямаше да си разменим, защото просто щях да се махна. Но аз нямах повече сили. Бях се борила с убийци, с дракони, с призрачни дами и огромни стражари. Един сънлив и уплашен момичешки глас не можеше да ме стресне, независимо колко ножа имаше притежателката му.
— Тук сигурно има място и за двете ни — казах аз. — Иначе ще трябва да си търсиш друго скривалище, защото тази нощ аз няма да направя и крачка повече.
Настана кратко мълчание. Беше толкова тъмно, че виждах лицето й като една малко по-светла сянка с две очи, които слабо блестяха.
— Колко странно говориш — рече ми тя. — Откъде си?
— От Биркене — отвърнах й аз, преди да ми хрумне, че едва ли беше умно да разкривам твърде много за себе си. Дали целият град знаеше къде живее Жрицата на срама?
— Къде е това? — поинтересува се тя. — Някъде дълбоко в провинцията?
По интонацията й пролича, че „някъде дълбоко в провинцията“ всъщност означава „много си тъп и бавен“. Така го каза, сякаш… Но бях прекалено уморена, за да споря.
— Да — казах аз. — Много навътре…
Стената с комина беше по-топла, отколкото очаквах. Клепачите ми се затвориха, а тялото ми спря да трепери.
— Защо си толкова мокра? — попита ме момичето от мрака.
— Вали — отвърнах й кратко аз.
— Не чак толкова силно — гласът й прозвуча напрегнато и подозрително. — Преследва ли те някой?
— Не-е-е — излъгах я аз. — Не можеш ли да замълчиш и да ме оставиш да поспя?
— Да, но просто… — каза тя. — Защо иначе ще се криеш тук?
— А ти защо си криеш? Аз се нуждая само от място, където да преспя.
Момичето замълча за миг.
— Добре, щом така казваш — отвърна ми то, но не мисля, че ми вярваше.