— Има ли друго, което искаш да разбереш? — попита ме Вдовицата накрая.
Аз поклатих глава.
— Добре. Тогава и аз ще тръгвам. Не знаем кога точно Дракан ще реши да изведе майка ти в двора на Оръжейната. А трябва да сме свършили всичко дотогава.
Аз кимнах. Очите ми още бяха пълни със сълзи, готови да потекат. Когато Вдовицата излезе през синята врата, ми се щеше да я последвам мислено. Сякаш отново се бях върнала в каменното подземие и чувах подигравателните гласове, които подробно ми описваха какво ще се случи с майка ми, а аз не виждах нищо. Защо всичко изглеждаше по-страшно в мислите ми, отколкото беше в действителност?
— Все още искам…
— Да. Знам добре — рече ми Вдовицата. — Трудно е да стоиш и да чакаш. Но е по-добре да останете тук. Не знам колко ще се забавим преди да дойдем да ви вземем. Не трябва да мърдате оттук.
Тя стана, за да тръгне, погали ме набързо по бузата и изведнъж задържа ръката си.
— Топла си — каза ми тя и пипна челото ми. — Да нямаш температура?
— Не — отговорих й аз.
Изобщо не се чувствах топла. Даже зъзнех.
— Сигурно е от напрежението — промълви тя май най- вече на себе си и се загърна в кафявия шал. — Не отваряйте на никого, докато ме няма.
Ние чакахме. Вдовицата бе сложила хляб на масата пред нас, наденички и още вино от бъз. Роза ядеше ли ядеше, сякаш това беше последният къшей хляб на света, но аз самата нищо не можех да преглътна. Само пиех вино и вода от хубавата вътрешна помпа. Добре, че Роза беше тук. Иначе щях да полудея. Почти можех да видя двора на Оръжейната, макар че не бях там. Ако се втренчех продължително в една точка на стената или на плота на масата, картините започваха да танцуват, както когато погледнех някой с очи на Жрица. През цялото време ми се привиждаха разни лица, зли очи и уста, които викаха и крещяха, блъскащи се лакти, трамбоващи крака и стиснати юмруци, готови за бой. Образите изчезваха само когато Роза ме заговореше. А и беше много по-приятно да гледам нея, която седеше пред мен с трохи в едното ъгълче на устата, с мазнина от наденичките по пръстите и с въпросително изражение в зелените очи.
— Как изглежда родният ти край? Това село, как му беше името…
— Биркене…
— Да. Разкажи ми за него. Много ли хора живеят там?
— Ами доста. Но не толкова много, колкото тук.
И аз започнах да й разказвам за ковача Рикерт и неговата Елин, за Сася от кръчмата и за Сила, глупавата дъщеря на мелничаря.
— Изглежда е отвратителна — каза Роза и от своя страна започна да ми разправя за съседите си от Скиденстад, чиято най-голяма дъщеря явно беше три пъти по-лоша от Сила.
Така минаваше времето. В кухнята цареше полумрак, защото Вдовицата беше спуснала капаците на прозорците, преди да тръгне. Така хората знаеха, че не си е вкъщи — и никой не можеше да надзърне през прозореца и да се запита какво правят тези две момичета в кухнята на Вдовицата Петри. В печката бумтеше силен огън, но аз продължавах да зъзна.
— Ех, ако имах брат като твоя — въздъхна Роза, когато й разказах накратко за Давин. — Брат, който да се грижи за мен и с когото да мога да разговарям, а не такъв, който…
Тя не довърши, но аз знаех какво си мислеше — такъв, който я нарича копеле, който я бие, ругае и я изхвърля от къщи, когато му скимне. Аун не беше точно братът мечта. По-скоро беше кошмар. Давин понякога можеше да бъде много дразнещ, но в сравнение с Аун беше приказен принц.
— Не мога да разбера защо казва, че всичко е негово — рекох аз. — Къщата не е ли на майка ти?
Роза толкова силно поклати глава, че светлите й плитки се залюляха.