— Не знам, Коля, какво искаш от него — каза Самойленко и погледна зоолога вече не ядосано, а виновно. — Той е човек като всички. Разбира се, не без слабости, но е на равнището на съвременните идеи, служи, принася полза на отечеството. Преди десет години работеше тук едно старче като пълномощник, човек с изключителен ум… Та той казваше…
— Стига, престани! — прекъсна го зоологът. — Казваш: служител. Но как служи? Да не би с появата му тук порядките да станаха по-добри, а чиновниците — по-изпълнителни, честни и вежливи? Напротив, с авторитета си на интелигентен човек с университетско образование той само узаконява тяхната разпуснатост. Прилежен е само на двадесето число, когато дават заплатите, през останалите дни само тътри пантофите си и се мъчи да си придаде такъв израз, сякаш прави на руското правителство голяма услуга с това, че живее в Кавказ. Не, Александър Давидич, не се застъпвай за него. Не си искрен от начало до край. Ако наистина го обичаш и го смяташ за свой ближен, първо няма да бъдеш равнодушен към слабостите му, да проявяваш снизходителност, а ще се постараеш, за негово добро, да го обезвредиш.
— Тоест как?
— Да го обезвредиш. Но тъй като е непоправим, може да бъде обезвреден само по един начин…
Фон Корен прокара пръст около шията си.
— Или да го удавиш например… — добави той. — В интерес на човечеството, а и в своя собствен, такива хора трябва да бъдат унищожавани. На всяка цена.
— Какви ги плещиш?! — надигна се Самойленко и загледа изненадан спокойното студено лице на зоолога. — Дяконе, какви ги дрънка? Ти с всичкия ли си?
— Не настоявам за смъртно наказание — каза Фон Корен. — Ако е доказано, че то е пагубно, измислете нещо друго. Не бивало да се премахне Лаевски, тогава го изолирайте, обезличете го, пратете го на принудителна работа.
— Какво приказваш? — ужаси се Самойленко. — С пипер, с пипер! — завика той с отчаян глас, забелязал, че дяконът яде пълнените тиквички, без да ги поръси с пипер. — Ти си човек с изключителен ум, а какви ги говориш?! Да пратиш на принудителна работа нашия приятел, един толкова горд, интелигентен човек!!!
— А ако е горд и вземе да се съпротивява, направо в пранги!
Самойленко не можа да изговори нито дума и само пошава с пръсти; дяконът погледна изуменото му, наистина смешно лице и прихна да се смее.
— Но стига сме говорили за това — каза зоологът. — Запомни само едно, Александър Давидич, че първобитното човечество е било предпазвано от подобни на Лаевски индивиди чрез борбата за съществуване и подбора; днес нашата култура значително е отслабила борбата и подбора и ние сами трябва да се погрижим за унищожаването на хилавите и негодните, иначе, когато всички тези Лаевски се размножат, цивилизацията ще загине и човечеството ще се изроди напълно. Сами ще сме си виновни.
— Ако ще давим и бесим хората — отбеляза Самойленко, — то по дяволите твоята цивилизация, по дяволите човечеството! По дяволите! Виж какво ще ти кажа: ти си човек учен, с изключителен ум, ти си гордост за отечеството, но немците са те развалили. Да, немците! Немците!
Откакто беше напуснал Дерпт6, където бе следвал медицина, Самойленко рядко виждаше немци и не беше прочел нито една немска книга, но според него цялото зло в политиката и науката идваше от немците. Как беше стигнал до този извод, самият той не би могъл да каже, но държеше твърдо на него.
— Да, немците! — повтори той още веднъж. — Да идем да пием чай.
Станаха и тримата, сложиха си шапките и отидоха в градинката пред входа, където се настаниха под сянката на бледните кленове, крушите и кестена. Зоологът и дяконът седнаха на пейката до масичката, а Самойленко се отпусна в плетения стол с широка полегата облегалка. Ординарецът им донесе чай, сладко и бутилка сироп.
Беше много горещо, около тридесет градуса на сянка. Знойният въздух замря, беше толкова неподвижен, че дългата паяжина, проточила се от кестена до земята, бе провиснала и не помръдваше.