Дяконът взе китарата, която постоянно лежеше на земята край масата, настрои я и запя тихо, с тънък гласец: „Момци семинаристи край кръчмата стояха“… но тутакси млъкна, изнурен от жегата, избърса потта от челото си и погледна нагоре към горещото синьо небе. Самойленко задряма; от зноя, тишината и сладката следобедна дрямка, която бързо налегна цялото му тяло, той отпадна и главата му се замая, ръцете му увиснаха, очите му се присвиха, главата му клюмна на гърдите. Той погледна със сълзливо умиление Фон Корен и дякона и замърмори:
— Младото поколение… Звезда на науката и светилник на църквата… Току-виж, станал от тая дългопола алилуя някой митрополит, че и ръка ще трябва тогава да му се целува… Какво пък… да му дава Господ…
Скоро се разнесе похъркване. Фон Корен и дяконът допиха чая си и излязоха на улицата.
— Пак ли на пристанището да ловите попчета? — попита зоологът.
— Не, горещичко е.
— Отбийте се при мен. Ще опаковате колета ми и ще препишете туй-онуй. Тъкмо ще обсъдим с какво да се заемете. Трябва да се работи, дяконе. Така не бива.
— Думите ви са справедливи и логични — рече дяконът, — но леността ми си намира извинение в обстоятелствата на сегашния ми живот. Както знаете, неопределеността на положението спомага значително за апатичното състояние на хората. Временно ли съм изпратен тук или завинаги, един Господ знае; живея в неизвестност, а жена ми си живурка при баща си и скучае. Пък и да си призная, от жегата мозъкът ми се е разкиснал.
— Празни работи — каза зоологът. — И на жегата може да се свикне, и без жената също. Не бива да се отпускаме. Човек трябва да се държи.
Глава 5
Надежда Фьодоровна отиваше сутринта да се къпе, придружена от готвачката Олга, която се бе натоварила с кана, меден леген, чаршафи и гъба. Два неизвестни парахода с опушени бели комини стояха на рейд. Трябва да бяха чуждестранни товарни. Някакви мъже, целите в бяло, че и с бели обувки, ходеха по пристанището и крещяха силно на френски, а от същите параходи нещо им отвръщаха. Камбаните на малката градска черква биеха усилено.
„Днес е неделя!“ — спомни си с удоволствие Надежда Фьодоровна.
Тя се чувстваше напълно здрава и бе във весело, празнично настроение. С новата си широка рокля от соа екрю и с голяма сламена шапка, чиято широка периферия беше силно прегъната към ушите, така че лицето й надничаше сякаш от кутийка, си представяше, че изглежда твърде миличка. Мислеше си, че в целия град има само една млада, красива и интелигентна жена — именно тя, и че единствено тя умее да се облича евтино, изящно и с вкус. Тази рокля например й струва само 22 рубли, а колко е сладка! В целия град единствено тя може да се харесва, а мъже има много и всички те трябва по неволя да завиждат на Лаевски.
Надежда Фьодоровна се радваше, че напоследък той беше студен, сдържано вежлив с нея и от време на време дори дързък и груб; на всичките му постъпки, както и на презрителните му, студени или странни, непонятни погледи тя би реагирала преди със сълзи, упреци и заплахи, че ще си замине или ще се умори с глад, сега обаче само пламваше, поглеждаше го виновно и се радваше, че той не търси милувките й. Щеше да е още по-добре, ако я ругаеше или заплашваше, тъй като се чувстваше много виновна пред него. Струваше й се, че е виновна, първо, задето не съчувстваше на мечтите му за трудов живот, заради който бе зарязал Петербург и пристигнал тук в Кавказ, и беше уверена, че напоследък той й се сърди именно за това. Когато бе тръгнала за Кавказ, й се струваше, че още първия ден ще намери тук уединено кътче на брега, уютна сенчеста градинка с птички и ручейчета, където ще може да сади цветя и зеленчуци, да развъжда патици и кокошки, да кани съседите, да лекува бедните селяни и да им раздава книжлета за четене; оказа се, че Кавказ — това са голи планини, гори и огромни долини, че трябва дълго да подбираш, да тичаш и да строиш и че тук няма никакви съседи, и е много горещо, и могат да те ограбят. Лаевски не бързаше да се сдобие с участък; тя беше доволна от това и двамата сякаш се бяха наговорили мислено никога да не споменават за трудовия живот. Щом й мълчи, мислеше си, значи се сърди, че тя мълчи.
Второ, без негово знание тя бе накупила за тези две години от магазина на Ачмианов разни дреболии за около триста рубли. Купуваше по малко кога платове, кога коприна, кога някой чадър и незабелязано бе натрупала този дълг.
„Днес вече ще му кажа…“ — реши тя, но мигом съобрази, че при сегашното настроение на Лаевски едва ли ще е удобно да му споменава за дълговете си.
Трето, тя вече два пъти в отсъствието на Лаевски приемаше у дома си Кирилин, полицейския пристав: веднъж сутринта, когато Лаевски беше отишъл да се къпе, и втори път в полунощ, когато той играеше карти. Като си спомни за това, Надежда Фьодоровна пламна цялата и хвърли поглед към готвачката, сякаш да се убеди, че тя не подслушва мислите й. Дългите, нетърпимо горещи скучни дни, прекрасните сладостни вечери, душните нощи и целият този живот, когато от сутрин до вечер не знаеш за какво да употребиш ненужното време, и натрапчивите мисли, че тя е най-красивата и млада жена в града и че младостта й си отива на вятъра, и самият Лаевски — честен, идеен, но еднообразен, който вечно шляпа с пантофите си, гризе ноктите си и досажда с капризите си — всичко това й влияеше, малко по малко я овладяха желания и тя ден и нощ като луда мислеше за едно и също. В дъха си, в погледите, в тона на гласа и в походката си усещаше само желанието си; шумът на морето й нашепваше, че трябва да люби, вечерният мрак — същото, планините — същото… И когато Кирилин започна да я ухажва, не беше по силите й, а и не искаше, не можеше да се противи и му се отдаде…