Това момиченце беше Рийба, но също така и Илзе, и… кой още? Елизабет Истлейк?
Идеята ме беше връхлетяла изневиделица, но отговорът на въпроса бе „да“.
„Водата вече тече по-бързо — беше казала Елизабет. — Скоро ще се появят и бързеите. Усещаш ли го?“
Усещах го.
— Татко, там ли си?
— Да — промълвих. — Скъпа, да се пазиш, чуваш ли? Недей да се ядосваш напразно. Новият ми приятел казва, че в края на краищата винаги се отърваваме от тревогите си. И аз съм склонен да му вярвам.
— Винаги знаеш как да ми оправиш настроението — каза тя. — Затова ти се обаждам. Обичам те, татко.
— И аз те обичам.
— Колко пъти?
Откога не бе задавала този въпрос? От дванайсет години? Или петнайсет? Въобще нямаше значение, защото не бях забравил отговора.
— Милион плюс един, за да си имаш под възглавницата.
После си казахме „дочуване“. Докато затварях, си казах, че ще убия Карсън Джоунс, ако нарани дъщеря ми. Тази мисъл ме накара да се усмихна. Колко бащи си бяха казвали същото и се бяха заричали да го сторят… За разлика от всички тях обаче аз можех да погубя безотговорния, нараняващ дъщери ухажор само с няколко удара на четката си.
XI
Дарио Нануци и неговият сътрудник Джими Йошида пристигнаха на следващия ден. Йошида беше същински японско-американски Дориан Грей. От ягуара, паркиран на алеята, заедно с Нануци слезе човек с избелели дънки и още по-избеляла тениска с надпис „Pon de Replay“79, който изглеждаше на не повече от осемнайсет. Когато наближи, реших, че е с десетина години по-възрастен, а щом с топлата и уважение стисна ръката ми, забелязах бръчките около очите и устата му и разбрах, че наближава петдесетте.
— Радвам се да се запозная с вас — каза ми. — В галерията още говорят за вашето посещение. Мери Айър идва три пъти, за да пита кога ще подпишем договор с вас.
— Влезте — поканих ги аз. — Моят приятел Уайърман, който също живее на острова, вече два пъти ми се обажда, за да се увери, че не съм подписал нищо без него.
Нануци се усмихна.
— Измамите на художници не са по нашата част, господин Фриймантъл.
— Едгар, нали помните? Искате ли кафе?
— Първо картините — отвърна Джими Йошида, — после кафето.
Въздъхнах дълбоко.
— Както кажете. Елате с мен.
XII
Бях покрил портрета на Уайърман, а картината с Тина Гарибалди и Кенди Браун бе казала сбогом на „Розовото мъниче“ и здравей на дрешника в спалнята ми, където компания й правеха „Приятели-любовници“ и фигурата в червено. Всичко останало обаче си беше на мястото. Картините бяха наредени покрай стените. Общо четирийсет и едно платна, включително петте творби от цикъла.
Мълчанието на посетителите стана непоносимо, затова се осмелих да го наруша:
— Благодаря ви, задето ми казахте за ликуина. Много съм доволен. Направо е върхът, както биха казали дъщерите ми.
Нануци сякаш не ме чу. Разглеждаха картините, но не ме попитаха за покритото платно на статива. Предположих, че в техния свят подобен въпрос се смята за израз на лошо възпитание. Раковините под нас си шепнеха. В далечината по вълните се носеше джет. Дясната ръка ме сърбеше, но съвсем слабо и някак в дълбочина, сякаш ми казваше, че й се иска да рисува, ала може да почака. Знаеше, че нейният час ще удари. Преди залез-слънце. Тогава щях да започна работа — първо щях да рисувам по снимките, закрепени на статива от двете страни на картината, после нещо щеше да се промени, раковините щяха да заговорят по-силно, хромираната повърхност на океана — да промени цвета си, преминавайки от прасковено, розово, оранжево и накрая в ЧЕРВЕНО, и това, щеше да е хубаво, много хубаво, изключително хубаво…
Междувременно Нануци и Йошида застанаха до стълбището за долния етаж. Размениха няколко думи и пристъпиха към мен. Йошида извади от джоба на дънките си плик с надпис „ДОГОВОР ОБРАЗЕЦ/ГАЛЕРИЯ СКОТО“, и ми го подаде:
— Заповядайте. Кажете на господин Уайърман, че ще направим всичко необходимо, за да изложим вашите произведения.
— Наистина ли? Сигурни ли сте?
Йошида не се усмихна.
— Да, Едгар. Сигурни сме.
— Благодаря ви. Благодаря ви и на двамата. — Погледнах към Нануци, който се усмихваше за разлика от колегата си. — Изключително съм ви признателен, Дарио.
79
„Pon de Replay“ — песен на барбадоската певица Риана (родена през 1988), която й донесе световна слава през 2005 г. — Б.пр.