— Опитвам се.
— Как е лявото ти око?
— Без изменения. Виж, не се обезсърчавай. Лекарят каза…
— Ще те помоля за нещо. Закрий лявото си око.
Уайърман се подчини.
— Какво виждаш?
— Теб, Едгар. Един hombre mue feo — голям гадняр.
— Добре, добре. Сега закрий дясното.
Той отново се подчини и промърмори:
— Сега виждам само чернота. Макар че… — млъкна за миг, после добави: — … май не е само чернота. — Отпусна ръката си. — Не мога да преценя. Напоследък не мога да различа действителното от желаното. — Тръсна глава толкова силно, че косата му се разчорли, и се плесна с длан по челото.
— Отпусни се.
— Лесно ти е да го кажеш. — Уайърман замълча, взе сладкиша от ръката на Елизабет и започна да я храни. Обърна се към мен едва когато лакомството изчезна благополучно в устата й. — Ще я наглеждаш ли, докато отида да взема нещо?
— С удоволствие.
Забърза по пътечката, а аз останах сам с Елизабет. Опитах се да й дам още от сладкиша и тя яде от ръката ми, напомняйки ми за зайчето, което гледах вкъщи, когато бях на седем-осем години. Наричах го господин Хичънс, макар че вече бях забравил защо го бях кръстил така… паметта е странно нещо, нали? Устата на старицата бе мека и беззъба, ала не предизвикваше неприятни усещания. Погалих я по главата — там, където белите й коси бяха пристегнати в кок. Казах си, че навярно Уайърман всяка сутрин й прави прическата. Че най-вероятно тази сутрин я е облякъл, като първо й е сложил памперс, понеже тя не би могла да се справи в сегашното си състояние. Запитах се дали си мислеше за Есмералда, докато повиваше Елизабет и закрепваше пелените й? И дали си мислеше за Хулия, когато прибираше косата й на кок?
Взех още едно парче сладкиш от подноса. Старицата веднага отвори уста… ала ръката ми застина във въздуха.
— Какво има в червената кошница за пикник, Елизабет? В кошницата на тавана?
Тя сякаш се замисли. Опитваше се да си спомни.
— Шнорхели… — промълви и вдигна рамене. — Шнорхели за гмуркане, дето Ади ги иска. Стреляй! — изкиска се тя. Хриптящо, като вещица. Дадох й останалите парчета от сладкиша, без да й задавам повече въпроси.
XIV
Уайърман се върна с диктофон и ми го подаде.
— Не ми се искаше да те карам да прочетеш договора на глас, но няма друг начин. Слава Богу, че е само две страници. Върни ми го днес следобед, ако е възможно…
— Нямаш грижи. А ако някоя от картините ми се продаде, ти ще получиш комисионна, приятелю. Петнайсет процента. Би трябвало да покрие юридическата ти помощ и грижите ти за таланта ми…
Той се отпусна на шезлонга, като се смееше и пъшкаше едновременно.
— Por Dios!82 Тъкмо когато си мислех, че вече не мога да падна по-ниско, станах шибан импресарио! Извинете ме за грубия език, госпожице Истлейк!
Тя не му обърна внимание. Взорът й продължаваше да е вперен в океана, където — далеч, далече, някакъв танкер пъплеше на север към Тампа. Корабът ме заплени. Явно всички плавателни съдове ми действаха по този начин.
Погледнах го:
— Заслугата за всичко е твоя, така че…
— Моя на куково лято!
— … така че трябва да се изправиш рамо до рамо с мен и да понесеш последствията като мъж.
— Ще взема десет процента, макар че и това е твърде много. Приеми го, muchacho, да не започнем да се пазарим за осем!
— Добре. Да бъдат десет. — протегнах ръка и скрепихме договора с ръкостискане над осеяния с трохи поднос. Бях пъхнал диктофона в джоба си. — Обади ми се веднага щом почувстваш някакви изменения в… — посочих окото му, което вече не беше толкова червено.
— Разбира се — кимна той и взе договора, по който бяха полепнали парченца от сладкиша. Изтръска го и ми го върна, приведе се, сключил ръце между коленете си, и ме погледна над внушителната гръд на Елизабет. — Ако ми направят рентгенова снимка, какво ще се види на нея? Че куршумът се е смалил? Че е изчезнал?
— Не знам.
— Още ли работиш над портрета?
— Да.
— Не спирай, muchacho. Моля те, не спирай.
— Нямам такова намерение. Но не храни големи надежди, става ли?
— Дадено. — Внезапно го осени друга мисъл и — колкото и да е странно — той изказа почти същите опасения като Дарио. — Какво според теб би станало, ако мълния удари „Розовата грамада“ и вилата изгори заедно с портрета ми? Как мислиш… какво ще се случи с мен тогава?
Поклатих глава. Не ми се искаше да мисля за това. Изведнъж изпитах желание да помоля Уайърман да ми разреши да се кача на тавана (беше ЧЕРВЕНА), ала в крайна сметка се отказах. Не се съмнявах, че е там, но не бях сигурен дали наистина искам да узная какво има в нея. На Дума Ки ставаха странни неща, които едва ли предвещаваха нещо хубаво, ето защо беше по-добре да стоя настрана. Смятах, че ако не се занимавам с тях, те също няма да се занимават с мен. В името на спокойствието бях готов да изпратя повечето си картини на континента, както и да ги продам, стига да се намерят купувачи. Окончателната раздяла с тях нямаше да породи в мен никакви емоции. Докато работех над платната, усещах как сме свързани от невидима пъпна връв, ала след последната мазка те не означаваха за мен нищо повече от мазолите, които излизаха на краката ми след жарък августовски ден на строителната площадка и които своевременно изстъргвах, за да не се превърнат в болезнени пришки.