Възнамерявах да задържа само картините от цикъла, но не защото хранех към тях някаква особена любов, а понеже още не бях завършил цикъла и тези картини бяха плът от плътта ми. По-късно можеше да ги изложа в галерията и да ги продам, но засега смятах да ги държа там, където се намираха в момента — в „Розовата грамада“.
XV
Върнах се във вилата. На хоризонта не се виждаха никакви кораби, а и, честно казано, не изпитвах желание да рисувам. Затова се възползвах от диктофона на Уайърман и „прехвърлих“ текста на договора върху касетката. Не бях адвокат, но в предишния си живот бях прочел и подписал доста юридически документи, ето защо и сам установих, че договорът изобщо не е сложен.
Вечерта занесох в „Двореца“ договора и диктофона. Уайърман приготвяше вечерята, а Елизабет седеше в „Порцелановата приемна“. Чаплата с пронизващи очи, която вече възприемах като домашен любимец, стоеше на алеята и замислено и мрачно се взираше в прозореца. Залязващото слънце изпълваше помещението със светлина. Само дето не беше точно светлина. В порцелановия град цареше хаос и разруха — навсякъде се въргаляха статуетки на хора и животни, а сградите бяха разпръснати върху бамбуковата маса. Голямото здание с колоните беше преобърнато. Госпожица Истлейк седеше на креслото си — лицето й отново ми напомни за капитан Блай, а погледът й сякаш ме питаше дали ще дръзна да възстановя реда и хармонията в Порцелановия град.
— Всеки път, когато се опитам да подредя фигурките — сепна ме гласът на Уайърман, който бе застанал зад мен, — тя веднага ги събаря. Няколко паднаха на пода и се счупиха.
— Много ли са скъпи?
— Някои — да, но не там е проблемът. Когато се чувства добре, познава всяка. Познава ги и ги обича. Ако дойде на себе си и ме попита къде е пастирката… или Въглищарят… а аз й кажа, че ги е строшила, ще тъгува цял ден.
— Ако дойде на себе си.
— Да. Именно.
— За съжаление трябва да потеглям обратно, драги.
— Ще рисуваш ли?
— Така смятам… — Загледах се в безпорядъка на масата. — Уайърман?
— Тук съм, vato.
— Защо всеки път, когато е в подобно състояние, се държи толкова деструктивно?
— Предполагам, че хаосът в главата й я кара да сее хаос навсякъде.
Понечих да се обърна, но той сложи ръка на рамото ми.
— Бих предпочел да не виждаш какъв съм днес. — Усетих по гласа му, че едва сдържа сълзите си. — Не съм на себе си. Излез през главния вход, а после мини през двора, ако искаш да се върнеш по брега. Става ли?
Подчиних се. А щом се прибрах, се захванах с портрета. Всичко вървеше добре, което означава, че картината се получаваше. Вече виждах лицето, което сякаш изгаряше от нетърпение да се покаже върху платното. Започваше да се появява. В това нямаше нищо необичайно, което напълно ме устройваше. Липсата на необичайни неща винаги е най-добрият вариант. Бях щастлив — прекрасно си го спомням. Намирах се в пълна хармония. Раковините шептяха. Дясната ръка ме сърбеше, но някъде дълбоко и съвсем слабо. Прозорецът, обърнат към океана, се бе превърнал в черен правоъгълник. По някое време прекъснах работата си, за да сляза на долния етаж и да си направя сандвич. После включих радиото и намерих „Кост“ — „Джей Гейлс“ пееха „Прегърни любимата си“83.
Самата банда също не беше нещо необичайно — просто дар от боговете на рокендрола. Продължих да рисувам и лицето на Уайърман вече се открояваше по-отчетливо. Беше се превърнал в призрак. Призрак, обитаващ платното. Но безобиден призрак. Ако се обърнех, нямаше да видя Уайърман да стои там, където стоеше Том Райли, и знаех със сигурност, че в „Двореца на убийците“ лявата половина на света на Уайърман все още е черна. Ето защо рисувах, а радиото гърмеше и въпреки силната музика можех да се закълна, че чувам шепота на раковините.
По едно време хвърлих четката, взех душ и си легнах. Нищо не ми се присъни.
83
„Джей Гейлс“ — рок група, създадена през 1967; песента „Прегърни любимата си“ е от 1973. — Б.пр.