— Дарио, нямам представа!
— Добре, така кажете. Говорете каквото искате. Вие сте художник!
Изоставих темата. До плашещата лекция все още имаше много време, а аз нямах търпение да се сбогувам с галериста. Исках да включа радиото, да махна чаршафа от статива и да се върна към работата на „Уайърман гледа на запад“. Искате ли да чуете голата истина? Картината вече не бе предназначена за изпълнението на някакъв магически трик. Тя самата се бе превърнала в магически трик. Вече не можех да мисля за себе си без нея, а всички събития, които евентуално щяха да се случат в обозримото бъдеще (интервюто с Мели Айър, лекцията, изложбата) се разполагаха не пред мен, а някъде високо над мен. Възприемах ги по същия начин, както рибата възприема дъжда, падащ над океана.
Първата седмица от март стана за мен седмицата на дневната светлина. Не светлината на залеза, а именно дневна. Тя изпълваше „Розовото мъниче“ и сякаш го издигаше към небето. Тази седмица стана за мен и седмицата на музиката, звучаща по радиото — най-различни песни на „Олмън Брадърс“, „Моли Хатчет“, „Фогхет“. Тази седмица се характеризираше с думите на Джей Джей Кейл, с които представи „Наричай ме Бриз“84. „Ето ви още едно любимо старо рокендрол парче, което звучи на Бродуей.“
Тази седмица слушай и шепота на раковините, когато изключвах радиото и миех четките си. Тази седмица зърнах и лицето на призрака на един по-млад мъж, комуто тепърва предстоеше да погледне света от Дума Ки. Има една песен: „Не бих могъл да плача, ако не бях обичал.“ Тези думи бяха изречени за неговото лице. Не беше съвсем истинско, ала аз го превръщах в реално. Оформяше се около мозъка, който се носеше над океана. Вече не се нуждаех от снимките, понеже познавах прекрасно това лице. То беше част от спомените ми.
XVIII
Четвърти март бе доста горещ още от сутринта, но не включих климатика. Рисувах само по шорти и потта се стичаше по лицето и тялото ми. Телефонът звъня два пъти. Първото обаждане бе от Уайърман.
— Отдавна не сме ти виждали по нашите земи, Едгар. Ще дойдеш ли за вечеря?
— Боя се, че няма да мога, Уайърман. Благодаря ти за поканата.
— Работиш или ти е дошло до гуша от дворцовото общество? А може би и двете?
— Работя. Съвсем малко ми остава. Някакви промени в зрението ти?
— Левият фар пак не свети, но си купих превръзка за него и вече мога да чета петнайсет минути с едното си око. Това е голяма крачка напред и мисля, че заслугата е изцяло твоя.
— Не съм сигурен. Това не е като картината с Кенди Браун и Тина Гарибалди… нито пък тази с жена ми и нейните… приятели. Този път няма никакво чудо. Следиш ли мисълта ми?
— Да, muchacho.
— Но ако изобщо стане нещо, ще е скоро. Дори да не стане, ще имаш портрета си, на който ще видиш как си изглеждал на… двайсет и пет.
— Шегуваш ли се, amigo?
— Не.
— Май не си спомням как съм изглеждал на двайсет и пет.
— Как е Елизабет? Някакво подобрение?
Той въздъхна:
— Снощи съзнанието й сякаш се проясни и аз я закарах в другата дневна — там има по-малка маса, която наричам „Порцелановото селце“, — и тя събори на пода колекцията си от балерини „Валендорф“85. И осемте се строшиха. Лошото е, че не можем да ги заменим, понеже са уникати.
— Съжалявам.
— През есента не бих предположил, че може да стане толкова зле… Бог обаче ни наказва за онова, което не можем да си представим.
Петнайсет минути по-късно телефонът иззвъня за втори път и аз ядосано захвърлих четката върху работната маса. Обаждаше се Джими Йошида. Раздразнението ми обаче бързо се разсея от радостното му вълнение, граничещо с неудържим възторг. Беше разгледал диапозитивите и изрази увереността си, че „всички ще паднат на задниците си, щом ги видят“.
— Чудесно — отвърнах. — Така и ще им кажа на лекцията: „Хайде станете и си изтупайте задниците“… после ще си изляза.
Той се засмя, сякаш никога през живота си не беше чувал по-смешно нещо.
— Обадих се да ви попитам дали искате да маркираме някоя от картините за изложбата със стикер „НСП“ — „Не се продава“?
В същия миг в мен се разнесе оглушителен грохот, сякаш огромен камион с ремарке минаваше по дървен мост. Погледнах към океана (където нямаше дървени мостове) и осъзнах, че някъде далеч на запад бе паднал гръм.
— Едгар? Чувате ли ме?
84
Джей Джей Кейл (роден през 1938) — американски певец, композитор и поет, прославил се през 70-те, когато Ерик Клептън изпълнява две негови песни, а групата „Линърд Скинърд“ прави кавър на „Наричай ме Бриз“. — Б.пр.
85
Фабриката за порцелан „Валендорф“ е основана през 1764 и е една от първите в Тюрингия (Германия). — Б.пр.