„Ако искаш да разбереш кой още ще дойде, можеш да ми се обадиш на 941-555-6166, да позвъниш на Джером Уайърман (941-555-8191) или на мама. Впрочем, тя ще пристигне с гостите ми от Минесота и ще се видите в хотела.
Надявам се да дойдеш… дори и да не успееш, не забравяй, че те обичам, моя малка Пони…
Върнах се към лицевата страна на брошурата, която представляваше и писмо, и покана за изложба, и се взирах мълчаливо в нея в продължение на няколко секунди. Боях се да заговоря.
— Естествено, това е само работен вариант. — В тона на Уайърман се долавяше нерешителност, нещо доста изненадващо за него. — Ако не ти харесва, ще я изхвърля и ще започна отначало. Никакъв проблем.
— Не си получил тази снимка от Илзе — изхриптях.
— Не, muchacho. Пам я откри в един от старите ви албуми.
Изведнъж всичко ми се изясни.
— И колко пъти говори с нея, Джером?
Той се намръщи:
— Държиш се гадно, но май имаш право. Пет-шест пъти. В началото й казах, че си попаднал в сложна ситуация, в която са замесени доста хора…
— Боже Господи! — извиках потресен.
— Хора, които ти възлагат големи надежди и вярват в теб, да не говорим за парите, които…
— Ще възмездя „Ското“ за всеки долар, похарчен за…
— Млъкни — прекъсна ме той. Никога не ми беше държал такъв леден тон. И никога не бях съзирал такава пронизваща студенина в очите му. — Не си дръвник, muchacho, така че не се дръж като такъв, става ли? Та да се върнем към разговора с жена ти. Ще оправдаеш ли доверието на галеристите? Ще възстановиш ли репутацията им, ако великият художник, когото са обещали да представят пред потенциалните купувачи, не се появи нито на лекцията, нито на изложбата?
— Уайърман, ще присъствам на откриването, а що се отнася до шибаната лекция…
— Те не го знаят! — изрева събеседникът ми. Викът му ме стресна — не подозирах, че крие в себе си децибелна мощ, способна да спука тъпанчетата на съдебните заседатели. Елизабет сякаш не го чу, ала чикчирикчетата, които щъкаха наблизо, вкупом излетяха. — И без друго вече си мислят, че на петнайсети април няма да има никаква изложба — че ще си прибереш картините и ще останат с празна зала в най-доходния период на туристическия сезон, когато обикновено изкарват една трета от годишната си печалба.
— Нямат никакви основания да мислят така — възразих, но лицето ми пареше като току-що изваден от пещта кирпич.
— Така ли? А как би възприел подобно поведение в предишния си живот, amigo? Какъв извод би направил, ако доставчикът на цимент не го докара навреме? Или отговорникът по водопроводните инсталации на строящата се банка не започне работа в указания в договора ден? Би ли се чувствал уверено, ако си имаш работа с такива хора? Би ли повярвал на оправданието им?
Мълчах.
— Дарио ти изпраща електронни писма с конкретни въпроси по организирането на изложбата, но не получава отговори. Сътрудниците му ти звънят по телефона и какво чуват? „Ще си помисля.“ Това би ги притеснило дори и на твое място да бяха Джими Уайът87 или Дейл Чихули88, а какво става за теб?
Та в техните очи ти си само човекът от улицата… Ето защо се обаждат на мен и аз правя всичко по силите си — нали съм твоят шибан агент, — обаче аз не съм художник, нито пък те. Ние сме просто таксиджии, които се мъчат да докарат родилката навреме в болницата.
— Разбирам.
— Чудя се дали наистина е така — въздъхна тежко Уайърман. — Казваш, че лекцията те изпълва със сценична треска, но със сигурност ще присъстваш на откриването. Знам, че донякъде си вярваш, но трябва да ти кажа, amigo, че дълбоко в себе си нямаш намерение да се появиш в „Ското“ на петнайсети април.