Елизабет спеше, но от вятъра косата й сякаш пълзеше по страните й и тя махаше с ръка, като че ли отпъждаше досадни мухи и комари. Надигнах се, взех едно ластиче от джобчето на инвалидния стол (там винаги имаше много в най-различни цветове) и вързах косата й на опашка. Спомените за това как бях правил същото за Мелинда и Илзе бяха едновременно сладости и ужасни.
— Благодаря ти, Едгар. Благодаря ти, mi amigo.
— Как обаче да го направя? — попитах. Бях положил драни върху главата на старицата и усещах гладкостта на косата й, както често бях усещал гладкостта на измитите с шампоан коси на дъщерите ми; когато спомените са дълбоко вкоренени, телата ни се превръщат в призраци и повтарят заучените жестове от далечното минало. — Как да говоря за процес, в който сякаш е намесено нещо свръхестествено?
Да. Най-накрая го казах. Изплюх камъчето.
Ала лицето на Уайърман остана спокойно.
— Едгар! — възкликна той.
— Едгар какво?
Кучият му син се захили.
— Ако им го разкажеш… те ще ти повярват.
Понечих да възразя, но… се замислих за творбите на Дали. Замислих се за „Звездна нощ“ — невероятната картина на Ван Гог. Замислих се за няколко платна на Андрю Уайът89… не за „Светът на Кристина“, а за интериорите в произведенията му — просторни стаи, където светлината изглежда едновременно нормална и необикновена, сякаш струи от два съвсем различни източника.
— Не мога да те науча какво да говориш — продължи Уайърман, — но мога да ти дам нещо такова. — Той вдигна брошурата/покана. — Мога да ти съставя примерен план.
— Така много ще ми помогнеш.
— Наистина ли? Тогава слушай.
И аз го изслушах.
IV
— Ало?
Седях на дивана във флоридската стая. Сърцето ми кънтеше. Беше от онези обаждания (всеки прави няколко такива през живота си), когато се надяваш, че ще вдигнат слушалката, за да разрешиш проблема веднъж завинаги, и в същото време се молиш да не вдигнат, за да отложиш за пореден път тежкия и в повечето случаи болезнен разговор.
Падна ми се вариант номер едно — Пам вдигна слушалката още след първото позвъняване. Оставаше ми само да се надявам, че този разговор ще протече по-добре от последния. И предпоследния.
— Пам, Едгар се обажда.
— Здравей, Едгар — предпазливо ме поздрави тя. — Как си?
— Ами… добре. Говорих с моя приятел Уайърман. Той ми показа поканата, която двамата скришом сте направили.
„Двамата скришом сте направили.“ Това прозвуча малко недружелюбно. С намек за заговорничене. Но как другояче да се изразя?
— И? — Гласът й не издаваше никакви чувства.
Поех си дълбоко въздух и скочих с главата надолу. „Господ мрази страхливците“, както казва Уайърман.
— Обаждам се да ти благодаря. Държах се като идиот. Помощта ви дойде тъкмо навреме.
Мълчанието от другата страна на линията ме накара да се зачудя дали жена ми не бе затворила телефона. После обаче чух:
— Тук съм, Еди… просто се опитвам да дойда на себе си. Не мога да си спомня кога за последен път си се извинявал пред мен…
Извинявах ли се? Е… всъщност не беше чак толкова важно.
— Тогава извинявай за това.
— Аз самата ти дължа извинение. Затова смятай, че сме квит.
— Ти? За какво се извиняваш?
— Том Райли се обади. Преди два дни. Отново пие лекарствата си. И възнамерява да… цитирам „отново да се види с тоя-оня“… Доколкото разбирам, става дума за психотерапевта му. Обади се, за да ми благодари, задето съм му спасила живота. Някой да ти е звънял по такъв повод?
— Не — отвърнах, макар че наскоро ми се бяха обадили, за да ми благодарят за възстановяването на зрението, така че донякъде разбирах за какво говори.
— Да знаеш какво ми каза! „Ако не беше ти, сега щях да съм мъртъв!“ А аз нямаше как да му кажа на кого всъщност трябва да благодари, защото щеше да прозвучи налудничаво.
Стори ми се, че стегнатият ремък, който ме опасваше, внезапно се разхлаби. Понякога събитията се развиват по най-добрия възможен начин. Да, понякога става точно така.
— Радвам се, Пам.
— Разговарях с Илзе за изложбата ти.
— Да, аз…
— Както и с Лин, но когато говорих с Или, насочих разговора към Том и съм сигурна, че тя не знае нищо за случилото се помежду ни. Оказа се, че съм грешала. И междувременно ти показах една от най-лошите си страни.
В този момент осъзнах, че тя плаче.
— Пам, чуй ме…
— След като ме изостави, показах някои от най-лошите си страни на някои хора…