Да, съкровище.
Рисувах, докато слънцето залезе и луната обля водната повърхност с бялото си сияние. Продължих да рисувам и когато луната изчезна от небосвода.
Следващата вечер продължих в същия дух.
Както и по-следващата.
И тази след нея.
„Залагай, щом решил си да играеш.“
Изригвах.
XI
Признавам, че изтупаният Дарио — с костюм, вратовръзка и прилежно сресани назад коси — ме изплаши повече от публиката, претъпкала зала „Гелдбарт“. Осветлението бе приглушено, само един прожектор бе насочен към разположената в средата на сцената катедра. А най-много ме изплаши обстоятелството, че Дарио също бе притеснен — докато пристъпваше към катедрата, за малко щеше да изпусне бележките с експозето си.
— Добър вечер, аз съм Дарио Нануци — представи се той. — Аз съм куратор и главен закупчик на галерия „Ското“ от Палм Авеню. И което е по-важно, вече трийсет години участвам в живота на художественото общество на Сарасота. Надявам се, че ще ме извините за краткото ми отклонение, което някои биха нарекли Бобитизъм, ако ви кажа, че в Америка няма по-изискано художествено общество.
Думите му предизвикаха бурни аплодисменти, макар че — както отбеляза в последствие Уайърман — присъстващите в залата хора може и да правеха разлика между Моне и Мане, но не и между Джордж Бабит и Джон Бобит96.
Аз обаче не обърнах внимание на този факт, понеже седях зад кулисите, обхванат от вълнение, и се пържех в чистилището, където се пържат всички оратори, докато чакат да бъдат представени пред аудиторията.
Дарио премести най-горната си бележка под останалите и отново щеше да изпусне всички листове хартия. Като по чудо ги задържа и погледна присъстващите.
— Не знам откъде да започна, но за щастие няма нужда да казвам каквото и да било, понеже истинският талант, който разцъфна неочаквано край нас, говори сам за себе си.
Вместо да се ограничи с тези думи, галеристът продължи да говори за мен още цели десет минути. Аз стоях зад кулисите, стискайки в ръка единствения си лист с бележки за лекцията. До слуха ми долитаха все нови и нови имена. Някои — като Едуард Хопър97 и Салвадор Дали — ми бяха познати.
Други — като Ив Танджи98 и Кей Сейдж99 — не.
Всяко име, което не бях чувал, засилваше усещането ми, че съм самозванец. Страхът, който изпитвах, вече не човъркаше само съзнанието ми; пропълзя надолу и обгърна с ледените си пипала стомаха ми. Коремът ме заболя и ми се прииска да се отърва от газовете в червата си, ала се боях да не напълня гащите. Грижливо подготвеното ми встъпление излетя от главата ми, с изключение на първото изречение, което ми се струваше ужасно изтъркано: „Казвам се Едгар Фриймантъл и нямам никаква представа как се озовах тук.“ Бях си въобразил, че така ще развеселя аудиторията. Вече знаех, че никой няма да се разсмее на плоската ми шега, но поне нямаше да ги излъжа.
И докато Дарио продължаваше да изрежда (Хуан Миро100 това, „Манифестът на сюрреализма“ на Бретон101 онова), бившият строителен предприемач трепереше стискайки жалкото си листче в ледения си юмрук. Езикът ми се бе превърнал в мъртъв плужек, затова бях способен да издавам само нечленоразделни хрипове. Каква ти лекция, особено пред двеста познавачи на живописта, голяма част от които имаха дипломи по изкуствознание, а някои бяха дори професори. Най-зле обаче беше главата ми. Тя се бе превърнала в пресъхнал резервоар, който всеки миг заплашваше да се напълни с безсмислен, бушуващ гняв; думите можеха да избягат, но яростта ми бе винаги готова да изригне.
— Но стига съм говорил! — възкликна радостно Дарио, засилвайки ужаса в кънтящото ми сърце. Стомахът ме сви още повече. Каква картинка бях само — паника в главата и напиращи лайна в червата. Дори на враговете си не бих пожелал подобно съчетание. — Минаха петнайсет години, откакто галерия „Ското“ представи нов творец в изобилстващия от събития пролетен сезон, но никога не сме правили изложба, която да предизвика по-голям интерес. Мисля, че диапозитивите, които сега ще видите, и лекцията, която ще чуете, ще обяснят радостното ни вълнение.
Той направи дълга театрална пауза. Почувствах как предателската роса на потта избива по челото ми и я изтрих с длан. Стори ми се, че ръката ми тежи поне трийсет килограма.
— Дами и господа, господин Едгар Фриймантъл, който преди живееше в Минеаполис-Сейнт Пол, а сега — на Дума Ки!
Присъстващите заръкопляскаха. Сякаш присъствах на артилерийско учение. Заповядах си да си плюя на петите. Заповядах си да припадна. Обаче не направих нито първото, нито второто. Като в някакъв сън — по-скоро кошмар — излязох на сцената. Времето внезапно забави ход. Видях, че всички места са заети, но в същото време всички места бяха и свободни, понеже присъстващите бяха станали на крака и ме аплодираха. На куполообразния свод над мен бяха изобразени летящи ангелчета, реещи се високо над земните дела… Как ми се искаше да съм едно от тях! Дарио стоеше до катедрата с протегната към мен ръка. Погрешната ръка. Явно от притеснение ми бе подал дясната, поради което ръкостискането се получи доста непохватно. Листът с бележките се смачка между дланите ни и се скъса. „Виж какво направи, тъпако!“ — помислих си и за миг се ужасих, че съм произнесъл тези думи пред микрофона и са ги чули всички. После Дарио ме остави сам на подиума. Микрофонът ми приличаше на кобра, надигнала се от кошницата на змиеукротител. Виждах как лъскавата стойка хвърля ярки отблясъци, които се отразяват в ръба на чашата и бутилката с минерална вода „Евиан“, която стоеше до нея. Чух как аплодисментите започнаха да утихват; някои от зрителите вече сядаха по местата си. Давах си сметка, че съвсем скоро ръкоплясканията ще бъдат заменени от нагнетена от очакване тишина. Те щяха да очакват встъплението ми. Но какво можех да кажа? Дори първото изречение избяга от главата ми. Те щяха да чакат и мълчанието да стане неловко. После някой щеше да се закашля нервно, а друг — да измърмори нещо на съседа си. Съседът щеше да му отвърне и скоро недоволният ропот щеше да изпълни залата. Защото всички бяха задници. Сбирщина от задници-сеирджии с гумени шии, които изпъваха до краен предел, за да ме огледат по-добре. И ако изобщо успеех да кажа нещо, от устата ми щеше да се излее поток от сквернословия, сравним само с гневния изблик на човек, страдащ от синдрома на Туре102.
96
Джордж Бабит — главният герой от романа на Синклер Луис „Бабит“ (1922). Името на Джон Бобит нашумява след твърдение на съпругата му, че я изнасилил, а тя отрязала пениса му с кухненския нож, докато спял. Съдебният процес от 1994 я обявява за невинна. — Б.пр.
97
Художник реалист (1882–1967), чиито произведения стават все по-скъпи в последно време. — Б.пр.
98
Ив Танджи (1900–1955) — френски сюрреалист, автор на много пейзажи-халюцинации. — Б.пр.
101
Андре Бретон (1896–1966) — френски писател и поет, основоположник на сюрреализма. „Манифестът“ е публикуван през 1924 г. — Б.пр.
102
Наследствено разстройство, характерно с тикове в областта на лицето, врата и раменете и неконтролируеми движения на устните и езика, съпроводени с често кашляне. — Б.пр.