Още по-изумен бях от собственото си красноречие. Дясната ми ръка се държеше съвсем прилично.
— Може ли да изгасим всички лампи? Включително и таз, която ме осветява?
Алис се втурна към пулта. Насоченият към мен лъч внезапно изгуби яркостта си (въпреки че не угасна напълно) и аудиторията потъна в гъст мрак.
— И ето какво открих, когато прекосих моста между двата си живота — продължих аз. — Понякога красотата избуява точно тогава, когато изобщо не я очакваш. Тази мисъл изобщо не е оригинална, нали? Даже е доста банална… като флоридския залез. Въпреки това е самата истина, а истината заслужава да бъде казана… ако човек може да я каже по нов начин. Аз се опитах да я кажа с картина. Алис, може ли да покажем първия диапозитив?
Образът грейна на големия екран, широк три и висок два метра — три гигантски разцъфнали рози, издигащи се от килима на тъмнорозовите раковини. Бяха тъмни, понеже се намираха под къщата, в нейната сянка. Присъстващите ахнаха — звукът наподобяваше кратък, но силен порив на вятъра. Чух го и разбрах, че Уайърман и сътрудниците на „Ското“ не бяха единствените, които разбираха. Които виждаха нещо в картините ми. Всичките ми слушатели ахнаха, както се случва с хората, които са потресени от нещо напълно неочаквано.
После заръкопляскаха. Аплодисментите продължиха почти цяла минута. Аз стоях, подпрян на катедрата, зашеметен от бурната реакция на аудиторията.
Прожекцията на диапозитивите продължи още двайсет и пет минути, но всичко ми беше като мъгла. Струваше ми се, че сънувам. Всеки миг очаквах да се събудя в болницата, изгарящ от треска, гърчейки се от болка и крещейки за морфин.
XII
Усещането, че спя, не изчезна и на приема след лекцията, който се проведе в галерия „Ското“. Едва изпих първата си чаша шампанско (всъщност малко повече от напръстник) и тутакси тикнаха в ръката ми втора. Чувах „наздраве“ от хора, които не познавах. Разнасяха се възгласи: „Браво! Браво!“, някой даже извика: „Маестро!“ Огледах се за новите си приятели, но не ги видях.
Не че имах много време да се оглеждам. Отвсякъде ме засипваха поздравление както за диапозитивите, така и за лекцията. Поне не се наложи да изслушам пространни анализи на техниката ми. Защото самите картини (плюс няколко рисунки с молив, които да им правят компания) се намираха под ключ в две от големите складови помещения. Направих и едно важно откритие — как еднорък човек може да оцелее на прием, устроен в негова чест. За този цел бе необходимо само едно — да не изпускаш увитата в бекон скарида, която държиш в единствената си ръка.
Мери Айър се приближи до мен и ме попита дали уговорката ни за интервюто все още е в сила.
— Естествено — отвърнах аз. — Макар че не знам какво още мога да ви споделя. Мисля, че тази вечер си казах всичко.
— О, все ще измислим нещо — отвърна тя и проклет да бъда, ако не ми смигна зад очилата тип „котешко око“, които бяха на мода през петдесетте. После подаде празната си чаша на един сервитьор и ми кимна. — Вдругиден. А bientôt, monsieur103.
— На ваше разположение съм — отвърнах, въздържайки се да й кажа, че трябва да отложи френския за момента, в който ще сложа барета ала Мане.
Тя се отдалечи, целуна Дарио по бузата и напусна галерията, потъвайки в благоуханната мартенска нощ.
При мен дойде Джак, понесъл два бокала с шампанско. Съпровождаше го Хуанита, моята домашна помощница, която изглеждаше стройна и изящна в розовия си костюм. Тя си взе печена на шиш скарида, но отказа шампанското. Тогава Джак подаде чашата на мен, чакайки търпеливо да доям своя ордьовър. Двамата се чукнахме.
— Поздравявам ви, шефе — вие им взехте акъла.
— Благодаря ти, Джак. Ти си критик, който без проблеми разбирам. — Изгълтах шампанското (във всяка чаша имаше горе-долу по една глътка) и се обърнах към Хуанита.
— Днес изглеждате просто прекрасно.
— Grasias, господин Едгар. — Тя се огледа. — Тези картини са хубави, но вашите са много по-добри.
— Благодаря.
Джак подаде на Хуанита още една скарида.
— Ще ни извиниш ли за секунда?
— Естествено — отвърна тя.
Помощникът ми ме отведе зад една от веселяшките скулптури на Дейвид Гърстейн.
— Господин Кеймън попита Уайърман дали може да остане малко в библиотеката, след като всички си тръгнат.