— Така ли? — разтревожих се аз. — Защо?
— Прекарал е почти целия ден в пътуване и добави, че той и самолетът хич не се разбрали. — Джак се усмихна. — Каза на Уайърман, че му писнало да седи и има нужда да си полегне за малко.
Замислих се. В същото време се чувствах трогнат. За човек с подобни габарити пътешествието с обществен транспорт си беше цяло изпитание… и сега, след като се замислих над нещата, изведнъж осъзнах, че Кеймън дори не би могъл да седне в тези миниатюрни самолетни тоалетни. Малката нужда едва ли му беше проблем, но голямата? Масивните телеса просто не биха се побрали върху тясната тоалетна чиния.
— Във всеки случай Уайърман реши, че господин Кеймън си е заслужил правото на отдих. Каза, че вие ще разберете.
— Така е — кимнах аз и извиках Хуанита. Изглеждаше ми толкова самотна — бе дошла тук заради мен, облечена в най-хубавата си рокля, а всички тези „културтрегери“ сновяха около нея, без да й обръщат никакво внимание. Прегърнах я и тя ми се усмихна. Тъкмо я бях убедил да си вземе чаша шампанско (употребих думата pequeno104, което я накара да се усмихне, когато в галерията влязоха Уайърман Кеймън. Последният (който продължаваше да държи продълговатата кутия) засия, щом ме зърна, и реакцията му ме зарадва повече от аплодисментите, които бях получил тази вечер.
Взех бокал шампанско от подноса на най-близкия сервитьор и забързах през тълпата към Кеймън. Подадох му чашата, след което го обгърнах с ръце (доколкото можех, естествено) и го притиснах към себе си. Той ми отвърна с мечешка прегръдка, от която всичките ми ребра завиха от болка.
— Изглеждаш в страхотна форма, Едгар. Бог е добър, приятелю. Бог е добър.
— Вие също. Как се озовахте в Сарасота? Уайърман ли ви извика? — Обърнах се към моя compadre105 по чадър. — Ти си бил, нали? Обадил си се на Кеймън и си го помолил да стане Тайнствения гост на лекцията ми…
Уайърман поклати глава.
— Обадих се на Пам. Бях изпаднал в паника, muchacho, защото виждах как ти треперят партенките с наближаването на лекцията. Тя ми каза, че единственият човек, когато си слушал след злополуката, бил доктор Кеймън. Ето защо му звъннах. Не вярвах, че ще успее да дойде, без да е бил известен отрано, но… ето че е тук.
— И не само съм тук, но и ти нося подарък от дъщерите — усмихна се Кеймън и ми подаде кутията. — Макар че ще трябва да се задоволиш с онова, което имах под ръка, понеже нямах никакво време да пазарувам. Боя се да не останеш разочарован.
Внезапно разбрах какъв беше подаръкът и устата ми пресъхна. Въпреки това пъхнах кутията под чуканчето си, дръпнах панделката и разкъсах хартията. Под хартията имаше картонена кутия, която ми заприлича на детски ковчег. Естествено. На какво друго можеше да прилича? На капака пишеше: „ПРОИЗВЕДЕНО В ДОМИНИКАНСКАТА РЕПУБЛИКА“.
— Браво, докторе — отбеляза Уайърман.
— Боя се, чу нямах време за нищо по-добро — отвърна Кеймън.
Гласовете им сякаш идваха някъде отдалеч. Хуанита вдигна капака. (Предполагам, че го даде на Джак.) В следващия момент от кутията ме погледна Рийба, този път с червена рокля вместо синя, но на същите бели точки. И обувките й бяха същите — черни и лъскави, — и синтетичните червени коси, и сините очи, които сякаш казваха: „Ау-у-у, мръсник такъв, да знаеш откога лежа тук!“
— Илзе ми се обади и предложи да ти подаря кукла — сякаш насън чух гласа на Кеймън. — След като би обсъдила идеята със сестра си.
„Естествено, че Илзе ще я предложи — помислих си аз. Монотонното бучене на разговорите в галерията ми напомняше за шепота на раковините под «Розовата грамада». Усмивката тип «Господи, колко мило!» не слизаше от лицето ми, но ако някой ме побутнеше по гърба, щях да изкрещя. — Нали тя ще дойде на Дума Ки. Тя бе с мен в колата, когато минахме покрай «Двореца на убийците».“
Въпреки своята проницателност Кеймън едва ли усети, че нещо не е наред. Все пак бе прекарал целия ден в пътуване и не беше в най-добрата си форма. Уайърман обаче ме наблюдаваше изпитателно, килнал леко главата си и смръщил вежди. Вече ме познаваше доста по-добре от психиатъра.
— Тя знаеше, че вече имаш една — продължи доктор Кеймън. — Хрумнало й, че две кукли ще ти напомнят за двете дъщери, и Мелинда се съгласила. Аз обаче разполагах само с Лусита…
— Лусита ли? — прекъсна го Уайърман, вземайки куклата. Розовите й крачета се залюляха. Безизразните й очи се втренчиха в мен.
— Не ви ли прилича на Лусил Бол? Подарявам ги на пациентите си и те им измислят имена. Как нарече своята, Едгар?