За миг мозъкът ми бе скован от вледеняващ хлад и аз си помислих: „Ронда, Робин, Рейчъл, сядай в старчока, сядай в стареца, сядай в шибания СТОЛЕТНИК.“ После си казах: „Беше ЧЕРВЕНА.“
— Рийба — отвърнах аз. — Като кънтри певицата.
— Още ли е при теб? — поинтересува се Кеймън. — Илзе ми каза, че я пазиш.
— О, да. — Спомних си как Уайърман ми разказваше за лотарията — как затваряш очи и слушаш как топките с печелившите числа тупват по местата си. Так, так, так. Струваше ми се, че сега и аз ги чувам. Вечерта, когато завърших „Уайърман гледа на запад“, в „Розовата грамада“ дойдоха гости — две малки момиченца, търсещи подслон в бурята. Удавените сестри на Елизабет — Теси и Лора Истлейк. Сега в къщата отново щеше да има близначки… и защо?
Защото нещо бе пожелало така. Нещо бе достигнало съзнанието на дъщеря ми и й бе подхвърлило тази идея. Още една топка с печеливш номер бе тупнала в гнездото си.
— Едгар? — попита загрижено Уайърман. — Добре ли си, muchacho?
— Всичко е наред — усмихнах се аз. Светът се завърна с цялата си пъстрота и яркост. С усилие на волята се протегнах и взех куклата от Хуанита, която я разглеждаше недоумяващо. Не ми беше никак лесно, ала се справих. — Благодаря, доктор Кеймън. Зандър.
Той вдигна рамене и разпери ръце:
— Благодари на дъщерите си и най-вече на Илзе.
— Непременно. Кой иска още шампанско?
Оказа се, че има много желаещи. Върнах куклата в кутията, обещавайки си две неща. Първо, че дъщерите ми никога няма да узнаят колко силно ме изплаши проклетата кукла. Второ, че тези две сестри — двете живи сестри — нито веднъж няма да се озоват на Дума Ки по едно и също време. Нещо повече — щях да направя всичко по силите си, за да не стъпят никога там.
Дванайсета глава
Другата Флорида
I
— Добре, Едгар. Мисля, че сме към края. — Навярно Мери забеляза промяната в изражението ми, защото се засмя. — Толкова ужасно ли беше?
— Не — отвърнах, и наистина — ако имах някакви проблеми, то те бяха с въпросите, отнасящи се до техниката ми. А тя бе следната: виждах нещо и после го пренасях на платното. Не познавах друга техника. Влияния? Какво можех да кажа? Светлината. В крайна сметка всичко се свеждаше до светлината — както при картините, които обичах да гледам, така и при онези, които рисувах. Как светлината въздействаше на външността на хората и повърхността на предметите, как загатваше какво е вътре и как търси възможност да излезе. Обаче не звучеше научно; дори и за мен изглеждаше наивно и глупаво, а какво оставаше за образованите хора…
Седях в мансардния апартамент на Мери в Дейвис Айлъндс — шикозният квартал на Тампа, който ми изглеждаше като световна столица на стила арт деко. Холът представляваше огромно, оскъдно обзаведено пространство. Диван до едната страна, два стола с кожени облегалки — до срещуположната. Нищо друго. Никакви книги, никакъв телевизор. На едната стена висеше голяма картина на Дейвид Хокин106.
С Мери седяхме в двата края на дивана. На скута й имаше бележник, а на подлакътника до нея — пепелник. Между нас стоеше голям сребрист магнетофон марка „Волензак“. Беше произведен най-малко преди петдесет години, но ролките му се въртяха абсолютно безшумно. Немско качество, бейби.
Мери не си бе сложила грим, само устните й блестяха от безцветния гланц. Косата й беше прибрана в небрежен кок, едновременно елегантен, но и като прическа на повлекана. Носеше скъп памучен панталон. Пушеше английски цигари „Оувл“ и пиеше неразреден скоч от висока уотърфордска107 (както ми се стори) чаша.
Предложи уиски и на мен и явно се разочарова, като предпочетох бутилка минерална вода. Лицето й изглеждаше старо, уморено и секси. Навярно е била красавица по времето, когато са прожектирали филма „Бони и Клайд“, ала очите й все още спираха дъха въпреки бръчиците около тях. Имаше очите на София Лорен.
— В библиотеката „Селби“ видяхме двайсет и два диапозитива. На девет бяха рисунки с молив. Изключително интересни, но малки. Тринайсетте с маслени платна, едно от които — „Уайърман гледа на запад“ — ни показахте три пъти (два пъти в едър план и веднъж — под ъгъл). Колко картини още имате? И колко ще представите в „Ското“ следващия месец?
— Не мога да кажа точно, защото работя през цялото време, но мисля, че имам готови… още двайсет.
Изгледа ме така, че изведнъж се почувствах неловко. Размърдах се и диванът изскърца.
— Мисля, че ще бъдат двайсет и една. — Естествено не боях няколко творби. „Приятели-любовници“ например. И онази, която понякога наричах „Кенди Браун спира да диша“. И рисунката със силуета с червени одежди.
107
Уотърфорд — град в Ирландия, известен с производството на висококачествен кристал. — Б.пр.