— Ясно. Значи общо над трийсет.
Пресметнах наум:
— Там някъде.
— И нямате никаква представа, колко добри са всъщност. На челото ви е изписано, че нямате. — Тя се надигна, изсипа пепелника в кошчето за смет зад дивана и безмълвно се загледа в картината на Хокин, плъзнала ръце в джобовете на скъпия си панталон. На платното бе изобразена къща във формата на куб и син плувен басейн. До басейна стоеше съблазнителна тийнейджърка с черен бански. Изкусителни гърди, дълги загорели бедра, черна коса. Носеше слънчеви очила и по едно миниатюрно слънце блестеше във всяка от стъклата.
— Оригинал ли е? — попитах.
— Естествено. И момичето също е оригинал. Мери Айър, хиляда деветстотин шейсет и втора. — Тя се обърна към мен. Лицето й бе станало сурово. — Изключете магнетофона. Интервюто свърши.
Изключих го.
— Искам да ме изслушате. Става ли?
— Разбира се.
— Някои художници с месеци се трудят над картина, която не и на половина толкова добра колкото вашите. Естествено повечето прекарват сутрините си в борба с махмурлука и забавленията от предишната нощ. Но вие… вие „произвеждате“ картините като на конвейер. Все едно сте илюстратор на списание или… не знам… рисувач на комикси!
— От малък съм научен на трудолюбие. Ако ще вършиш нещо, отдай му се напълно. Това е. Когато ръководех своя компания, работех много, понеже човек няма по-суров шеф от себе си.
Мери кимна:
— Не се отнася за всичко, но е истина за малцината, които засяга. Знам го от опит.
— Аз само пренесох тази… тази норма… към онова, с което се занимавам сега. И усещам, че съм постъпил правилно. Включвам радиото… сякаш изпадам в транс… и рисувам… — поруменях. — Не си поставям за цел световен рекорд по бързина или нещо такова…
— Знам — отсече тя. — Използвате ли блокиране?
— Блокиране ли? — Според мен този термин имаше отношение към баскетбола, а не към живописта… — какво означава?
— Не е важно. В „Уайърман гледа на запад“… потресаваща картина, между другото… този мозък… как нарисувахте лицето?
— Направих няколко снимки.
— Сигурна съм, че сте направили, драги, но когато разбрахте, че сте готов да създадете портрет, как нарисувахте лицето?
— Ами… аз… всъщност…
— Използвахте ли правилото на третото око?
— Правило на третото око? Никога не съм го чувал.
Мери се усмихна, този път добронамерено.
— За да разположат правилно очите, художниците често си представят или даже създават посредством блокиране трето око между двете истински. Ами устата? Центрирате ли я спрямо ушите?
— Не… изобщо не разбирам за какво говорите. — Стори ми се, че съм се изчервил навсякъде.
— Отпуснете се. Не ви предлагам да се съобразявате с шибаните правила на живописта, след като тъй бляскаво сте ги нарушили. Само че… — Тя поклати глава. — Трийсет картини от миналия ноември? Не, дори за още по-кратък срок, понеже сте започнали да рисувате веднага.
— Разбира се, че не. Първо трябваше да си купя необходимите принадлежности.
Мери се разсмя толкова силно, че се закашля и отпи от уискито си, за да се успокои.
— Ако трийсет картини за три месеца са резултатът от почти смъртоносната злополука, май и аз ще трябва да си потърся кран като вашия.
— Изобщо не ви трябва — каза сухо. — Повярвайте ми. — Изправих се, приближих се до прозореца и погледнах към Адалия Стрийт. — Красив изглед.
Тя застана до мен и двамата се загледахме навън. Кафенето на отсрещния тротоар сякаш бе пренесено тук от Ню Орлийнс. Или от Париж. Една жена пристъпваше по плочките, ядеше франзела и червената й пола танцуваше под вятъра. Някой свиреше блус на дванайсетструнна китара и всяка нота звънеше във въздуха.
— Кажете ми, Едгар, когато гледате през този прозорец, как възприемате видяното? Като художник или като строител, какъвто сте били?
— И като художник, и като строител.
Тя отново се засмя.
— Логично. В този квартал всичко е построено от човешка ръка. Плод на въображението на Дейв Дейвис. Той е бил флоридския Джей Гетсби108. Чували ли сте за него?
Поклатих глава.
— Още един пример за това, че славата е преходна. През двайсетте Дейвис е бил смятан за бог от жителите на Слънчевия бряг. — Тя посочи лабиринта от улици долу; гривните на костеливата й китка издрънчаха, някъде в далечината църковна камбана удари два часа. — То построил всичко това върху блатистата земя край устието на река Хилсбъро. Убедил градския съвет на Тампа да премести тук болницата и радиостанцията — през онези времена, когато радиото е било по-важно от здравеопазването. Издигнал странни и прекрасни жилищни комплекси във време, когато изобщо не е съществувало понятието жилищен комплекс. Построил хотели и открил нощни клубове. Пръскал пари, оженил се за победителката в конкурс за красота, развел се с нея и се оженил отново. Притежавал милиони долари във време, когато един милион се е равнявал на дванайсет сегашни. А един от най-близките му приятели живеел на Дума Ки. Джон Истлейк. Познато ли ви е това име?