— Наричайте ме и Боб ако щете, само в печката не ме гответе. Същото. Натиск. Лек.
— Вече можете да погледнете.
Погледнах. Едната ръка на лекаря лежеше на рамото ми, но другата бе отпусната покрай тялото му и изобщо не докосваше чуканчето.
— Божичко!
— Не се тревожете. Фантомните усещания в липсващия крайник са нещо нормално. Изумен съм от бързото зарастване. И от липсата на болка. Все пак го стиснах доста силно. Това е добре. — Той отново обхвана чуканчето с пръсти и го вдигна нагоре. — Така боли ли?
Почувствах едва доловима болка.
— Мъничко.
— Ако не ви болеше, щях да се разтревожа. — Той отслаби хватката си. — Погледнете отново към таблицата.
Подчиних се и видях, че на изключително важния седми ред всъщност пише „БОРКАЗЕЛ“. Най-обикновен набор от букви, какъвто и трябваше да бъде.
— С колко пръсти ви докосвам, Едгар?
— Не знам. — Изобщо не усещах допир.
— А сега?
— Три. — беше стигнал почти до ключицата ми. Изведнъж ми хрумна (идеята беше налудничава, но не пораждаше никакви съмнения), че ако се намирах в някой от безумните си творчески пристъпи, щях да почувствам допира на пръстите му до чуканчето си. Всъщност щях да ги почувствам и отвъд очертанията на израстъка, останал след ампутацията. Мисля, че Джийн Хедлок щеше да почувства ръката ми… след което добрият доктор без съмнение щеше да изскочи с писъци от кабинета.
Той продължи с прегледа — крак, глава… Допря стетоскопа до гърдите ми, надзърна в очите ми и направи още куп неща, които правят лекарите. Когато приключи, ми каза да се облека и да отида в дъното на коридора.
Там ме очакваше уютен, приятно разхвърлян малък кабинет. Хедлок седеше зад бюрото си, облегнат удобно на креслото си. На едната стена висяха снимки. Предимно на близките на доктора, но имаше и изключения на някои той стискаше ръката на Джордж Буш Първи и Мори Попович110 (които според мен са равни в интелектуално отношение), а една фотография го бе запечатала с младата и красива Елизабет Истлейк.
Двамата държаха ракети за тенис. Веднага разпознах корта. Нямаше как да сбъркам двора на хасиендата.
— Предполагам, че ви се иска да се върнете на Дума и да полегнете, за да си почине кракът ви. Сигурен съм, че по това време на деня ви наболява и че доста ви тормози, когато е влажно. Ако ви трябва рецепта за перкосет или викодин…
— Не, аспиринът ми е достатъчен — отвърнах. Нямах намерение да се връщам към болкоуспокояващите, след като бях положил толкова усилия да се откажа от тях.
— Възстановяването ви е просто изумително — отбеляза Хедлок. — Излишно е да ви казвам какъв късмет сте извадили. Можехте да прекарате целия си живот на инвалидна количка.
— Извадих късмет, че изобщо останах жив — уточних аз. — Ако ви разбирам правилно, не сте установили нищо фатално.
— Още нямам резултатите от изследванията на кръвта и урината, но засега мога да ви уверя, че всичко е наред. С удоволствие бих ви пратил на рентген за травмите в дясната част на черепа ви, ако ви тревожат някакви симптоми, но…
— Нищо не ме тревожи — отсякох. Излъгах, но добре съзнавах, че рентгенът няма да установи тези симптоми. Нито пък причините, които ги пораждаха.
Лекарят кимна.
— Обърнах особено внимание на отрязаната ви ръка, понеже не ползвате протеза. Предположих, че имате изострена чувствителност. Или възпален нерв. Но всичко е наред.
— Мисля, че още не съм готов за протеза.
— Вие си знаете най-добре. Като се имат предвид успехите ви, ми идва да цитирам старата мъдрост: „Щом като функционира, недей го ремонтира.“ Картините ви са… забележителни. С нетърпения очаквам изложбата в „Ското“. Ще доведа жена си. Още отсега тръпне в очакване.
— Много се радвам. Благодаря ви. — Отговорът беше банален, но още не знаех как да реагирам на подобни комплименти.
— Каква ирония точно вие да си плащате за престоя в къщата на Салмън Пойнт — отбеляза Хедлок. — Дълги години — вероятно го знаете — Елизабет пазеше тази вила само за художници. После обаче се разболя и позволи да бъде предлагана заедно с другите къщи на острова, макар че настоя минималният срок за наемането й да бъде три месеца. Не искаше пролетните туристи да си устройват купони там. Във вилата, където са отсядали легендарните Салвадор Дали и Джеймс Бама111.
— Не я виня. Къщата наистина е уникална.
— Да, но малцина от знаменитостите са създавали нещо уникално по време на престоя си там. После се появява вторият „обикновен“ наемател, строителен предприемач, и… ами, Елизабет би трябвало да е изключително доволна.