— Да ви помогна ли, шефе?
— Не. Продължавай да зяпаш красавицата. Ще се оправя сам.
Извадих рекламната брошура за безплатен хамбургер („Трябва да ядеш!“ — пишеше отгоре й) и я обърнах. От тази страна нямаше никакви надписи. Рисувах бързо, без да се замислях, и бях готов още преди края на песента. Под скицата изписах пет печатни букви. Самата картина напомняше драсканиците от предишния ми живот, с които се развличах по време на телефонните си разговори. Надписът гласеше „ПЕРСЕ“ — името на загадъчния ми кораб. Само че не бях съвсем сигурен дали се произнася точно така.
— Какво е това? — попита Джак, докато гледаше рисунката, а после сам си отговори. — Малка червена кошница за пикник. Яко. А защо отдолу пише „Персей“?
— „Персей“ ли?
— Не пише ли точно това? — Младежът се вгледа по-внимателно в надписа, но в същия момент бариерата се вдигна и той подкара по моста.
Аз продължих да се взирам в червената кошница за пикник, която бях нарисувал, и се чудех защо ли ми изглежда толкова позната… После се сетих, че не тя ми е позната, а фразата за нея. В нощта, когато докарах Уайърман от Общинската болница на Сарасота, Елизабет беше казала: „Потърси кошничката за пикник на леля еди-коя си.“ Внезапно осъзнах, че това всъщност бе последната нощ, когато бях видял старицата в compos mentis116.
„Тя е на тавана. Червена е.“ И: „Сигурна съм, че ще я намериш.“ И: „Те са вътре.“ Само че когато я попитах какво има предвид, тя не можа да ми отговори. Здравият разум я бе напуснал.
„Тя е на тавана. Червена е.“
— Естествено — измърморих. — Всичко при нас е червено.
— Какво казахте, Едгар?
— Нищо — отвърнах, докато разглеждах откраднатата химикалка. — Размишлявах на глас.
V
Картината „Момиче и кораб № 8“ (последната от цикъла), вече го знаех със сигурност) всъщност бе завършена, но аз продължавах да стоя пред нея, разглеждайки я под намаляващата светлина на западното крайбрежие, а по „Кост“ звучеше „Копърхед Роуд“117.
Работата над това платно бе продължила по-дълго в сравнение с другите от цикъла и започнах да осъзнавам, че тази картина сякаш обединяваше в себе си всички предишни. И ме плашеше. Ето защо всеки път, когато приключвах с рисуването за деня, я покривах. Сега, докато я наблюдавах с безпристрастен (както се надявах) поглед, си дадох сметка, че „плашеше“ не беше точната дума; това мое произведение буквално ме изпълваше с ужас. Струваше ми се, че се взирам в съзнанието на безумец.
А може би не беше съвсем завършена. Със сигурност щеше да се намери място за червената кошница за пикник. Можех да я закача на бушприта на „Персе“. Наистина. И защо не? Тази проклета картина буквално гъмжеше от фигури и детайли. Колко му беше да вмъкна още един предмет?
Тъкмо потапях четката си в червената боя, напомняща кръв, телефонът иззвъня. Можех да не се обадя (както щях да сторя, ако се намирах в някой от безумните си творчески пристъпи), ала случаят не беше такъв. Кошницата за пикник представляваше само малка подробност, една от многото. Ето защо оставих четката и вдигнах слушалката. Обаждаше се Уайърман и явно беше доста развълнуван.
— Днес следобед тя дойде на себе си, Едгар! Възможно е да не означава нищо — опитвам се да не се залъгвам с празни надежди, — но и преди се е случвало. Първо един ясен период, после втори, трети, накрая се сливат и тя отново е с всичкия си, макар и за кратко.
— Знае ли коя е? И къде се намира?
— В момента не, но преди половин час, някъде около пет и половина, знаеше коя е, и кой съм аз. Представи си, muchacho — изпуши сама проклетата си цигара!
— Непременно ще уведомя Министерството на здравеопазването — отвърнах аз, но си помислих, че по същото време двамата с Джак се намирахме пред подвижния мост. А на мен внезапно ми се бе приискало да рисувам.
— Поиска ли нещо друго освен цигара?
— Да хапне. А преди това — да види Порцелановия град. Искаше да разгледа статуетките си, Едгар! Помниш ли кога за последен път си е играла с тях?
Помнех. И се радвах на възторга му.
— Ала щом я приближих до масата, й стана по-зле. Тя се огледа и попита къде е Перси. Каза, че иска Перси, че Перси трябва да влезе в кутията за курабийки.
Вдигнах очи към картината си. Към кораба си. До, вече беше мой. Моят „Персе“. Облизах устните си, които внезапно и се сториха изпръхнали. Същите бяха и когато дойдох на себе си слез злополуката. Когато дори не можех да си спомня кой съм. И знаете ли кое е най-странното? Да си спомниш забравеното. Все едно се взираш в безкраен коридор, облицован с огледала.