Ако Уайърман се бе обзаложил с мен, че няма да издържа и ще грабна четката, щеше да загуби. Когато не се готвех за знаменателното събитие в живота си, се разхождах, четях и спях. Споменах му го в един от редките за април следобеди, които прекарвахме заедно под раирания чадър в края на пътечката на „Двореца“ и пиехме зелен чай. До откриването на изложбата оставаше по-малко от седмица.
— Радвам се — отбеляза той. — Имаше нужда от почивка.
— Ами ти, Уайърман? Как се чувстваш?
— Не много добре, но ще оцелея… Глория Гейнър118, хиляда деветстотин седемдесет и осма. Тъгата ме убива, muchacho — въздъхна той. — Ще я изгубя. Залъгвах се, внушавах си, че ще стане по-добре, но… истината е, че ще я изгубя. Не е като с Хулия и Есмералда, слава Богу, но пак е тежко.
— Съжалявам — промълвих и покрих дланта му със своята. — И за нея, и за теб.
— Благодаря ти. — Той се загледа във вълните. — Понякога си мисля, че тя никога няма да умре.
— Никога?
— Никога. Мисля си, че за нея ще дойдат Моржа и Дърводелеца и просто ще я вземат със себе си, както направиха с доверчивите Стриди. Ще я поведат по брега. Помниш ли какво казваше Моржа?
Поклатих глава.
— „Не бива, друже, да им причиняваме това — след този тежък път те уморени са сега.“ — Той избърса сълзите си. — Виж ме, muchacho, плача досущ като Моржа. Не съм ли глупак?
— Не.
— Мразя самата мисъл, че този път си е отишла завинаги… че най-добрата й част вече е поела покрай брега заедно с Моржа и Дърводелеца, а тук е останало само едно тлъсто старо парче плът, което още не е забравило да диша.
Замълчах. Той отново изтри очите си, изхлипа и си пое дълбоко въздух.
— Опитах се да намеря нещичко за Джон Истлейк и да разбера как точно са се удавили дъщерите му, какво се е случило после… нали помниш, че ме помоли за това?
Да, наистина го бях помолил, но беше толкова отдавна, че вече ми се струваше без значение. Сега обаче си мисля, че нещо искаше да разсъждавам точно така.
— Порових се из интернет и попаднах на златна мина. Статии от стари броеве на вестници, спомени на очевидци… Един е озаглавен — не фантазирам, muchacho — „Разходки с лодка и пчелен восък — моминство в Нокомикс“. Авторката се казва Стефани Уайдър Грейвъл-Милър.
— Явно е предприела дълго пътешествие по алеята на спомените.
— Точно така. Пише за „щастливи чернокожи, събиращи портокали и пеещи прости песнички за възхвала на Господа с мелодичните си гласове“.
— Доколкото разбирам, това е било преди Джей Зи119.
— И тук си прав. Но това не е всичко. Поговорих си с Крис Шанингтън, който живее на Кейси Ки — може да си го виждал. Колоритен старчок — не излиза без чворестия си бастун и голямата си сламена капела. Баща му Елис Шанингтън е бил градинар на Джон Истлейк. По думите на Крис именно Елис е откарал Мария и Хана, големите сестри на Елизабет, в училището „Брайдън“ десет дни след удавянето на близначките. Той казал: „Сърчицаата на тия пиуленца са къъсат за маулките им сестриученца.“
Уайърман изимитира толкова добре южняшкото произношение на стареца, че аз отново се сетих за Моржа и Дърводелеца, крачещи покрай брега с малките Стриди. Аз самият помнех единствено тази част от стихотворението, в която Дърводелеца им казва, че са си направили чудесна разходка, ала Стридите не могли да му отговорят, понеже били изядени — до последната.
— Искаш ли да чуеш какво открих? — попита събеседникът ми.
— Имаш ли време да ми разкажеш?
— Естествено. Ан-Мари ще бъде на поста си до седем вечерта, макар че от практически съображения напоследък се грижим за Елизабет по двойки. Защо не влезем вътре? Събрал съм всичко в папка. Не е много, но има една снимка, която според мен си струва да видиш. Крис Шанингтън я е пазил в кутията с бащините му книжа. Двамата отидохме до библиотеката на Кейси Ки и й направих копие. — Той помълча. — Снимката е на „Гнездото на чаплата“.
— Тоест искаш да видя как е изглеждала хасиендата тогава?
Вече крачехме по пътечката, но Уайърман внезапно спря.
— Не, amigo, не ме разбра. Говоря за първоначалното „Гнездо на чаплата“. „Дворецът на убийците“ е второто „Гнездо“. Построен е двайсет и пет години след смъртта на близначките. По това време състоянието на Джон Истлейк се увеличило от десет-двайсет милиона на сто и петдесет. Или повече. „Войната е доходен бизнес, инвестирай живота на сина си в нея.“
— Лозунг на движението срещу войната във Виетнам. Хиляда деветстотин шейсет и девета. Често се срещаше редом с друг лозунг: „На жената й е необходим мъж, колкото на рибата — велосипед.“
118
Известна американска певица. През 1978 претърпява тежка автомобилна катастрофа, но оцелява и записва песента „Ще оцелея“ — един от най-големите попхитове на века. — Б.пр.