Той потъна в размисъл, после продължи:
— Ето какво се е случило според мен. Един априлски следобед през 1927 година, когато Теси и Лора трябвало да са в креватчетата си, те тайно излезли от къщата и минали по пътечката, за да търсят съкровища на Сенчестия бряг. Вероятно са искали да влязат във водата само до колене, както им разрешавали — една от вестникарските статии цитира Джон Истлейк, който сам го казва, а Адриана го поддържа.
— Омъжената дъщеря, която се завърнала.
— Точно така. Двамата със съпруга й дошли за ден-два преди официалното приключване на издирването. Така ми каза Шанингтън. Така или иначе, навярно едното момиченце видяло на дъното нещо блестящо и нагазило по-навътре. Там обаче било по-дълбоко и то започнало да се дави…
— И другата сестра се хвърлила да спасява близначката си. — Да, виждах го съвсем ясно. Само че вместо момиченцата Истлейк видях малките Лин и Илзе. В продължение на три-четири години бяха неразделни.
Уайърман кимна.
— И течение ги завлякло. Няма как да е било другояче, amigo, и затова не са открити телата им. Водата ги е отнесла далеч-далеч в caldo largo.
Преди да успея да кажа каквото и да било, в съзнанието ми нахлу романтичната, но изпълнена с мощ картина на Уинслоу Хоумър121 „Подводно течение“.
В този миг интеркомът на стената внезапно забръмча и двамата се сепнахме. Уайърман рязко се обърна, ръката му закачи папката и я събори на пода. Ксерокопията и факсовете се разпиляха.
— Господи Уайърман! — Беше Ан-Мари Уислър. — Господин Уайърман, тук ли сте?
— Да — отвърна той.
— Господин Уайърман? — Сестрата явно беше превъзбудена. После добави, сякаш на себе си: — Господи, къде сте?
— Шибаният бутон — измърмори събеседникът ми и се втурна към апарата на стената. Натисна бутона и извика: — Тук съм. Какво има? Да не е паднала?
— Не! — възкликна Ан-Мари. — Събуди се! Будна е и е на себе си! Пита за вас! Ще дойдете ли?
— Веднага. — Уайърман се обърна към мен с грейнало лица. — Чу ли, Едгар? Да тръгваме! — Той се спря. — Какво гледаш.
— Това — казах гледайки двете снимки на Джон Истлейк по бански — на едната бе заобиколен от всичките си дъщери, а на другата (направена две години по-късно) от двете му страни стояха само Мария и Хана.
— Остави ги сега… не чу ли? Госпожица Истлейк се завърна! — И той се спусна към вратата. Сложих папката на масата и го последвах. Бях намерил връзката между двете снимки, но само защото през последните месеци бях усъвършенствал умението си да виждам.
— Уайърман! — извиках. Той вече бе прекосил коридора и тъкмо преполовяваше стълбите. Аз се тътрех подире му с цялата бързина, на която бях способен, но разстоянието помежду ни се увеличаваше. Той се спря и ме изчака, но усещах, че няма търпение да продължи нагоре. — Кой му е казал за съкровището?
— На Истлейк ли? Предполагам, сам го е намерил. Нали подводното плуване му е било хоби…
— Съмнявам се… От снимката си личи, че отдавна не е обличал банския си костюм. В началото на двайсетте може да е бил страстен гмуркач, но някъде около 1925 си е намерил друго хоби — обилното хапване. Така че кой му е казал?
Ан-Мари се появи зад една врата в края на коридора. Лицето й бе озарено от такава усмивка, че изглеждаше не на четирийсет, а на двайсет и пет.
— Влизайте. Това е просто невероятно…
— Още ли е на себе си?
— Още — достигна до нас дрезгавият глас на Елизабет. — Влез, Уайърман, и ми позволи да видя лицето ти, докато още мога да го разпозная.
IX
Аз останах в коридора с Ан-Мари, несигурен как точно да се държа в подобна ситуация. Затова се заех да разглеждам украшенията и голямото старо платно на Фредерик Ремингтън122, изобразяващо индианци на коне.
После Уайърман ме извика. Нетърпеливо, с треперещ от вълнение глас.
В стаята цареше сумрак. Щорите бяха спуснати, климатикът шепнеше. На масичката до леглото имаше лампа с абажур от зелено стъкло. Самото легло сякаш бе излязло от някоя болница и горната му част бе повдигната така, че Елизабет да седне. Лампата я обливаше с меко сияние. Прошарената й коса беше разпиляна върху розовата й нощница, Уайърман седеше до кревата и я държеше за ръката. Над главата й висеше единствената картина в стаята, чудесна репродукция на „Единайсет сутринта“ на Едуард Хопър — квинтесенция на самотата, стояща до прозореца и търпеливо чакаща промяна… някаква промяна.
121
Известен художник реалист (1836–1910), рисувал пейзажи от Нова Англия и Флорида. „Подводно течение“ е създадена през 1886. — Б.пр.