В съзнанието на давещата се Теси Истлейк проблясва: „ЖЕНА е!“
Сетне потъва. Но дали чувства все още топлите ръце, които я хващат за глезените и я повличат надолу? Ръцете на мъртвата й сестра?
Да, разбира се. Естествено, че ги чувства.
Да вярваш означава и да чувстваш.
Всеки художник ще ви го каже.
Тринайсета глава
Изложбата
I
Ако животът ви е дълъг и компютърът в главата ви не блокира, ще помните последното хубаво нещо, което ви се е случило. Не е песимизъм, а чиста логика. Надявам се, че още не съм теглил чертата под списъка си с щастливи събития (в противен случай нямаше да има смисъл да живея), но паузата между последното и следващото се проточи твърде дълго. Спомням си отлично последното. Случи се преди повече от четири години в галерия „Ското“ вечерта на петнайсети април. Между седем и четирийсет и пет и осем, когато в сенките на Палм Авеню се появяват първите мазки синьо. Знаех точния час, понеже постоянно поглеждах часовника си. В галерията вече се бяха събрали доста хора и залата беше препълнена, но жена ми и дъщерите ми още не бяха пристигнали. По-рано през деня се бях видял с Пам и Или, а Уайърман ме увери, че самолетът на Мелинда ще се приземи по разписание, обаче още не бяха дошли в „Ското“. И не ми се бяха обадили.
В нишата от лявата ми страна, където барът и осемте картини „Залез със…“ се радваха на интереса на присъстващите, музикално трио от местната консерватория изпълняваше погРийбална версия на Моя странна Валънтайн125.
Мери Айър (чаша шампанско в ръка, но все още трезва) дърдореше за нещо художествено пред групичка заинтригувани слушатели. Вдясно беше по-голямата зала, където имаше шведска маса. На едната стена висяха платната „Рози върху раковини“ и „Аз виждам луната“, а на другата — три картини, изобразяващи Дума Роуд. Забелязах, че неколцина посетители ги снимат с мобилните си телефони, макар че на входа на галерията имаше триножник с табелка, обявяваща снимането за verboten.
Споделих за това на Джими Йошида. Той кимна, но не изглеждаше разгневен или ядосан, а по-скоро озадачен.
— Присъстват много хора, които не познавам и които изобщо не свързвам със света на изкуството. Не си спомням изложба да е събирала толкова народ.
— Лошо ли е?
— Господи, не! Но след толкова години, прекарани в усилия да се задържим над водата, този успех ме кара да се чувствам доста необичайно.
Централната зала на „Ското“ беше достатъчно голяма и аз лично бях доволен от този факт. Въпреки че храната, напитките и оркестърът бяха в по-малките зали, гостите се събираха именно тук. Картините от цикъла „Момиче и кораб“, провесени от тавана на почти невидими шнурове, бяха в средата на помещението. „Уайърман гледа на запад“ висеше на далечната страна. Тази картина плюс „Момиче и кораб № 8“ бяха единствените платна, маркирани със стикери „НСП“. „Уайърман“ принадлежеше на модела ми, а номер осем… не можех да си представя, че ще я продам.
— Не ти даваме да си подремнеш, а, шефе? — чух вляво от мен гласа на Анджел Слоботник, който както обикновено въобще не забеляза, че жена му го сръга с лакът.
— Никога до сега не съм се чувствал по-бодър… — подхванах.
Някакъв мъж с костюм за две хиляди долара ме прекъсна, като ми подаде ръка:
— Хенри Вестик, господин Фриймантъл, от Първа банка на Сарасота. Картините ви са изумителни. Поразен съм. Направо съм потресен.
— Благодаря ви — отвърнах и ми се стори, че банкерът добави: „Продължавайте в същия дух.“ — Много мило.
Между пръстите му се появи визитна картичка. Като в трик на уличен фокусник. С тази разлика, че уличните фокусници не носят костюми на „Армани“.
— Ако мога да ви бъда полезен с нещо… написал съм телефоните си на гърба — домашния, мобилния и служебния.
— Много мило — повторих. Не можах да измисля нещо друго, пък и какво очакваше господин Вестик? Да му се обадя вкъщи и пак да му благодаря? Да поискам заем и да предложа като залог картина?
— Ще позволите ли да ви запозная със съпругата си? — попита той и аз си казах, че познавам този поглед. Гледаше ме не точно като Уайърман, когато разбра, че съм умъртвил Кенди Браун, но горе-долу по същия начин. Сякаш малко се страхуваше от мен.
— Разбира се — кимнах и той се отдалечи.
— Ти строеше банки за типове като тоя, а после трябваше да се разправяш с тях, когато отказваха да платят за допълнителните работи — изръмжа Анжел. Носеше син костюм, прекарал в дрешника не една година, който всеки момент щеше да се пръсне по шевовете като в „Невероятният Хълк“. — Тогава щеше да те вземе за досадник, дето се опитва да му скапе настроението, а сега те зяпа тъй, сякаш сереш злато!
125
„Моя странна Валънтайн“ — песен от бродуейски мюзикъл от 1937, превърнала се в джаз класика. — Б.пр.