Миг по-късно Мелинда застана пред мен с младия мъж, който се извисяваше зад нея (и над нея — беше висок като небостъргач). Нямаше как да прегърна и двете си дъщери с една ръка, но за сметка на това Лин имаше две свободни ръце. Тя ги обви около мен и ме целуна по бузата:
— Bon soir, тате! Поздравявам те!
Пред мен изникна и Пам — жената, която не толкова отдавна бях нарекъл „предателска бучка“. Носеше тъмносин костюм, светлосиня копринена блузка и перлена огърлица. Беше със скромни обеци и скромни, но елегантни обувки с нисък ток. Минесота в цялата й прелест. Без съмнение всички тези хора и необичайната обстановка я плашеха, но на лицето й грееше лъчезарна усмивка. По време на съвместния ни живот Пам се бе държала по различни начини, но никога не бе изпадала в отчаяние.
— Едгар? — попита колебливо тя. — Още ли сме приятели?
— Естествено. — Целунах я (лекичко) и я прегърнах (силно) с единствената си ръка. Илзе ме държеше от едната страна, а Мелинда — от другата, притискайки ме по такъв начин, че ребрата ме заболяха, но аз не им обръщах внимание. Някъде отдалеч чух възторжени аплодисменти.
— Добре изглеждаш — прошепна ми Пам. — Не, изглеждаш чудесно. Нямаше да те позная, ако те срещна на улицата.
Отстъпих крачка назад и я огледах от глава до пети.
— И ти си прекрасна.
Тя се разсмя и поруменя — тази непозната жена, с която бях споделял безброй нощи.
— Гримът прикрива повечето недостатъци.
— Тате, това е Рик Дюсо.
— Bon soir и поздравления, мосю Фриймантъл — каза Рик. Държеше плоска бяла кутия, която ми подаде. — От Лини и мен. Un cadeau. Как беше на английски? Подарък?
Аз, естествено знаех какво означава cadeau. Онова, което ме порази със силата на библейско откровение, беше екзотичното звучене, което придаде френският акцент на галеното име на дъщеря ми. Накара ме да разбера, че в момента Мелинда е повече негова, отколкото моя.
Имах впечатлението, че повечето гости се струпаха наоколо, за да видят как ще отворя кутията с подаръка. Том Райли беше надвиснал над рамото на Пам. Бози стоеше до него. Маргарет Боузман ми изпрати въздушна целувка зад гърба на мъжа си. До нея стоеше Тод Джеймисън, лекарят, който ми спаси живота… двама чичовци и две лели с половинките си… Руди Рудник, мой секретар в предишния ми живот… Кеймън, който няма как да пропуснеш… и Кати. Всички бяха тук… всичките, с изключение на Уайърман и Джак, и аз започнах да се безпокоя — ами ако нещо се бе случило с тях? За няколко секунди обаче тревогата ми отстъпи на заден план. Замислих се как се бях събудил в болничното си легло с помрачено съзнание и изолиран от света зад плътната завеса на болката, след което се огледах и се зачудих как изобщо бе възможно нещата да се променят толкова драстично. Всички тези хора се бяха върнали в живота ми, макар и за една вечер. Не исках да плача, но не се съмнявах, че ще го сторя; усещах как се разтапям като лист хартия под проливен дъжд.
— Отвори я, тате! — възкликна Илзе. Долових аромата на парфюма й — нещо сладко и свежо.
— Отвори я! Отвори я! — подкрепиха я гласове от множеството.
Отворих кутията. Махнах бялата хартия и видях онова, което очаквах… само дето бях очаквал нещо шеговито, а тук нямаше никаква шега. Мелинда и Рик ми бяха купили барета от тъмночервено кадифе и щом я докоснах, установих, че е гладка като коприна. Качеството й определено беше първокласно.
— Прекалено е хубава за мен — измърморих.
— Напротив, тате — възрази Мелинда. — Хайде, пробвай я!
Извадих баретата от кутията и я вдигнах над главата си. Над тълпата се разнесе одобрително: „О-о-о-о!“ Мелинда и Рик се спогледаха радостно, а Пам (която винаги бе усещала, че Лин не получава необходимата доза любов от мен), ме изгледа с грейнали очи. Сложих баретата и тя ми прилегна идеално. Мелинда се пресегна, поправи нещо, после отстъпи крачка назад, огледа присъстващите, посочи ме гордо и заяви: „Voici mon père, ce magnifique artist!“128
Наоколо всичка заръкопляскаха и завикаха „Браво!“ Илзе ме целуна. Плачеше и се смееше. Никога няма да забравя белоснежната нежност на шията й и докосването на устните й.