Но естествено център на вниманието бе Елизабет. Именно към нея бяха адресирани аплодисментите и забелязах, че дори и онези, които не знаеха коя е, й ръкопляскаха. Носеше черен костюм от обикновена, грубовата на външен вид памучна материя, който й бе станал широк, но пак й стоеше елегантно. Върху косата си, прибрана на кок, носеше тънка мрежичка, искряща като брилянти под светлината на лампите в галерията. На шията й на златна верижка висеше резбован медальон от слонова кост, а на краката й се виждаха не сините франкенщайновски кецове, а изящни тъмноалени обувки. Между показалеца и средния пръст на лявата й ръка стърчеше златно цигаре с незапалена цигара.
Въртеше глава ту наляво, ту надясно и не спираше да се усмихва. Когато Мери се приближи до инвалидната количка, Уайърман спря, за да даде възможност на по-младата жена да целуне Елизабет по бузата и да й прошепне нещо. Старицата я изслуша, кимна и й отговори също шепнешком. Мери се разсмя дрезгаво и я погали по ръката.
Някой си проби път покрай мен. Джейкъб Розенблат, счетоводителят, със сълзи в очите и зачервен нос. По петите му вървяха Дарио и Джими. Розенблат застана на колене до инвалидния стол и ставите му изпукаха като изстрели на стартов пистолет.
— Госпожице Истлейк! Госпожице Истлейк, откога не сме се виждали… каква невероятна изненада!
— И аз се радвам да те видя, Джейк. — Жената притисна плешивата му глава към гърдите си. Сякаш бе допряла до пазвата си някакво огромно яйце. — Хубавец си като Богарт! — В този миг ме видя… и ми смигна. И аз й смигнах в отговор, но не беше никак лесно да крепя щастливата маска на лицето си. Въпреки лъчезарната си усмивка Елизабет изглеждаше на ръба на силите си.
Погледнах към Уайърман. Той едва забележимо вдигна рамене, сякаш казваше: „Настояваше да дойде.“ Огледах се за Джак и той реагира по същия начин.
Розенблат ровеше в джобовете си. Най-накрая извади кутийка кибрит, която беше толкова олющена, че навярно бе попаднала в Щатите през остров Елис129, отвори я и извади една клечка.
— Мислех, че пушенето в обществени сгради вече е забранено — отбеляза Елизабет.
Лицето и шията на счетоводителя пламнаха. Имах чувството, че главата му всеки момент ще се взриви, ала той ненадейно възкликна:
— Майната им на правилата, госпожице Истлейк!
— БРАВИСИМО! — изкрещя Мери и се засмя, вдигайки ръце към тавана. Последва поредната вълна от аплодисменти. Хората заръкопляскаха още по-бурно, когато Розенблат най-накрая успя да запали клечката и да поднесе пламъчето към цигарата на Елизабет, която вече бе стиснала цигарето между устните си.
— Каква е тя, тате? — попита Илзе. — Като оставим настрана факта, че ти е съседка?
— Ако се вярва на вестниците, едно време е играла активна роля в културния живот на Сарасота. Нещо повече — тя е била културният живот на Сарасота.
— Това не й дава право да трови нашите дробове със своите цигари? — изсумтя Лин и между веждите й се вдълба вертикална бръчица.
Рик се усмихна.
— О, chèrie130, след всички барове, където сме…
— Тук не е като там — натърти голямата ми дъщеря и вертикалната бръчица стана по-дълбока.
„Рик — казах си аз, — може да си французин, но ти предстои да научиш доста неща за тази американка.“
Алис Окойн прошепна нещо на Дарио и той извади от джоба си кутийка ментови дражета. Изсипа ги на дланта си и подаде кутийката на Алис. Тя я връчи на Елизабет, която й благодари и изтръска вътре пепелта от цигарата си.
Направи ми впечатление, че Пам наблюдава старицата като хипнотизирана. По едно време се обърна към мен и попита:
— Какво мисли тя за картините ти?
— Не знам — отвърнах. — Още не ги е виждала.
В този момент Елизабет ми махна да се приближа.
— Ще ме запознаеш ли със семейството си?
Подчиних се, като започнах с Пам и завърших с Рик. Джак и Уайърман също си стиснаха ръцете с жена ми и момичетата.
— След всичките ни телефонни разговори ми е изключително приятно да се срещна с вас на живо — усмихна се Уайърман на Пам.
— Взехте ми думите от устата. — Бившата ми съпруга го огледа отгоре до долу. Вероятно видяното й хареса, понеже лицето й се озари от искрена усмивка. — направихме всичко, за да се състои изложбата, нали така? Той не ни улесни особено, но пък ние постигнахме целта си.
129
Неголям остров на юг от Манхатън, главен център за прием на имигранти за периода 1892–1943. — Б.пр.