— Няма да забравя, мадам. Бъдете сигурна.
— Трябваше веднага да ви помоля за това — въздъхна тя и Джак се ски зад вратата. После добави с немощен глас, сякаш силите й се бяха стопили: — Той е добро момче.
— За какво да го помолите? — поинтересува се Уайърман.
— Да се порови из тавана за една кошница за пикник. На семейния портрет, който е на стълбищната площадка, леля Мелда я държи. — Елизабет ме изгледа укорително.
— Съжалявам — отвърнах. — помня, че ми споменахте за нея, но все… рисувах и…
— Не ви обвинявам. — Очите й сякаш бяха потънали дълбоко в гнездата си. — Би трябвало да се досетя. Това е нейната сила. Същата сила, която ви доведе тук. — Тя погледна към Уайърман. — Както и теб.
— Достатъчно, Елизабет — намеси се Хедлок. — Искам да ви заведа в болницата и да ви направя няколко изследвания. Да ви сложа на система, да си починете…
— Съвсем скоро ще се отдам на безкрайна почивка — усмихна се старата жена, демонстрирайки изкуствените си челюсти. Погледът й отново се спря върху мен. — Онче-бонче — счупено пиронче. За нея всичко това е игра. Всичките ни скърби. И отново се е пробудила. — Ръката на Елизабет, смразяващо студена, се отпусна върху китката ми. — Едгар, тя се е пробудила!
— Кой? Кой, Елизабет? Персе?
Тялото й внезапно се разтърси и бе запратено назад към облегалката на стола. Сякаш през нея бе преминал електрически ток. Ръката върху китката ми се стегна и кораловите нокти се забиха в кожата ми, оставяйки пет червени полумесеца. Устата се отвори, обаче този път усмивката бе заменена от озъбена гримаса. Главата й се килна назад и аз чух как нещо изхрущя.
— Хванете стола, преди да се е преобърнал! — изрева Уайърман, ала аз бях безсилен да откликна на призива му. Имах само една ръка и Елизабет се бе вкопчила в нея. В мъртва хватка.
Хедлок улови една от дръжките и количката се катурна не назад, а настрани, удряйки се в бюрото на Джими Йошида. Пристъпът я бе обхванал с пълна сила и жената се тресеше като кукла на конци. Мрежичката й за коса се бе освободила и се вееше напред-назад, хвърляйки ярки отблясъци под флуоресцентните лампи. Краката й потръпваха и едната алена обувка бе излетяла встрани. „Ангелите искат да носят червените ми обувки“134 — казах си аз и сякаш в отговор на тази мисъл от носа и устата на Елизабет рукна кръв.
— Дръжте я! — изкрещя Хедлок и Уайърман се хвърли към накланящия се инвалиден стол.
„Тя го направи — помислих си аз. — Персе. Каквото и да се крие зад това име.“
— Държа я! — извика Уайърман. — Обадете се на 911!
Хедлок заобиколи бюрото, вдигна телефона и набра номера.
— Мамка му! Дава заето!
Измъкнах слушалката от ръката му.
— Трябва да набереш 9, за да излезеш от вътрешния — казах, докато пръстите ми натискаха бутоните на притиснатия между ухото и рамото ми апарат. Когато спокойният женски глас от другия край на линията ме попита какво се е случило, можах да обясня всичко. Адресът обаче бе излетял от главата ми. По дяволите, бях забравил даже името на галерията.
Подадох слушалката на Хедлок и се върнах при Уайърман.
— Господи, Исусе! — прошепна той. — Знаех си, че не бива да я водя тук. Знаех си… но тя толкова настояваше…
— В безсъзнание ли е? — Погледнах я как седи изгърбена в количката. Отворените й очи гледаха невиждащо в някаква точка в далечния ъгъл. — Елизабет?
Никакъв отговор.
— Това инсулт ли беше? — попита Уайърман. — Не знаех, че може да доведе до подобни пристъпи.
— Едва ли — отвърнах. — Нещо й запуши устата. Отиди с нея в болницата…
— Естествено, че ще…
— И ако каже още нещо, слушай внимателно.
Хедлок се върна при нас.
— В болницата я очакват. Линейката ще пристигне всяка минута. — Той изгледа сурово Уайърман, след което изражението му се смекчи. — Хайде, всичко е наред!
— Какво му е наред? — учуди се Уайърман. — Какво значи това „всичко е наред“?
— Ако нещо подобно е трябвало да се случи, къде според вас тя би искала то да се случи? Вкъщи в постелята или в галерията, където е прекарала толкова щастливи дни и нощи?
Уайърман шумно въздъхна, кимна и коленичи до Елизабет, галейки косите й. Лицето й се бе покрило с червени петна, сякаш нещо бе предизвикало силна алергична реакция.
Хедлок наклони главата й назад, стараейки се да облекчи отчаяните й опити да вкара въздух в дробовете си. Не след дълго чухме пронизителния вой на приближаваща се линейка.
VIII
Празненството по случай откриването на изложбата продължаваше и аз продължавах да бъда главното действащо лице. Донякъде заради усилията на Дарио, Джими и Алис, но най-вече благодарение на Елизабет. Мисля, че тя би искала точно това. Моят „миг на слава“, както бе нарекла изложбата.