— Свети, Боже! — промълви Уайърман.
Рисунката, която малката Елизабет държеше в ръце, изобразяваше кон, застанал до ограда, който широко (съвсем не по конски) се усмихваше. На преден план, с гръб към нас, стоеше малко момиченце със златни къдрици, което подаваше на усмихнатия кон морков с размерите на ловна пушка. От двете му страни, почти като театрални завеси, растяха палми. В небето плуваха пухкави облаци, а от огромното слънце струяха весели лъчи.
Това си беше детска рисунка, но талантът на създателката й бе извън всякакви съмнения. В коня се усещаше такава joie de vivre136, че усмивката му изглеждаше като кулминацията на някаква изключително смешна шега.
Човек може да събере десетина студенти по живопис и да им каже да нарисуват щастлив кон, но бас държа, че никой няма да успее да постигне успеха на тази рисунка. Дори великанският морков изглеждаше не като грешка, а като елемент от смеха, който само го засилваше — своеобразен художествен стероид.
— Това не е шега — измърморих аз, навеждайки се към ксерокопието… ала без особен резултат. Четири фактора последователно влошаваха качеството на изображението — самата фотография, копието й във вестника, ксерокопието на страницата и… времето. По грубите ми преценки бяха минали над осемдесет години.
— Какво искаш да кажеш? — учуди се събеседникът ми.
— Начинът, по който е нарисуван конят. И моркова. И даже слънчевите лъчи. Това е детски вик на неземно щастие, Уайърман!
— Според мен си е детска шегичка. Просто не може да е друго. Та тя е била само на две годинки! Едно двегодишно дете не може да нарисува фигурки от чертички и кръгчета и да ги нарече тати и мама, не смяташ ли?
— Случилото се с Кенди Браун шегичка ли е? Или с куршума заседнал в мозъка ти? Който вече го няма?
Той замълча.
Почуках с нокът по думата „ВУНДЕРКИНД“.
— Виж, даже са намерили правилния термин. Кажи ми, ако беше бедна и чернокожа, нямаше ли да я нарекат „НЕГЪРЧЕ УРОД“ и да я пратят в цирка? Защото според мен щеше да стане точно така.
— Ако беше бедна и чернокожа, никога нямаше да пишат за нея по вестниците. И нямаше да падне от теглена от пони количка.
— Това ли е ста… — внезапно замлъкнах и отново се вгледах в прастарата снимка. Сега обаче погледът ми беше прикован в голямата сестра. Адриана.
— Какво? — попита Уайърман и в гласа му звучеше въпросът: „Какво видя пък сега?“
— Банският й костюм. Да ти изглежда познат?
— Не се вижда целият, само горната му част… Останалото се закрива от рисунката на Елизабет.
— Какво можеш да кажеш за тази част, която се вижда?
Той дълго се взираше в ксерокопието.
— Бих искал да имам лупа.
— Лупата щеше само да влоши нещата.
— Добре, muchacho, наистина ми изглежда познат… но може би твоите думи го направиха такъв.
— Ако се вземат всички картини от цикъла „Момичето и корабът“, само едно от момичетата в лодката ме изпълваше със съмнения — това от номер шест. С оранжево-червените коси и синия бански костюм с жълтата ивица около врата. — Посочих към смътното изображение на Адриана. — Това е същото момиче. Със същия бански костюм. Абсолютно сигурен съм. Елизабет веднага я позна.
— И какво пише тук? — попита Уайърман. Той започна да преглежда текста на статията, масажирайки слепоочията си с пръсти. Запита се дали окото му не го безпокои. — Стига, бе! Просто… Ох, всичко това е шибано… — Той ме погледна, като продължаваше да разтрива слепоочията си, и аз видях, че очите му са разширени от изумление. — Паднала от проклетата количка и ударила главата си в камък, така пише тук. Дошла на себе си в кабинета на семейния лекар, когато вече възнамерявали да я заведат в болницата в Сейнт Пит. После започнали пристъпите. Цитирам: „Припадъците на малката Елизабет продължават, обаче не са много тежки и засега не й причиняват вреда.“ И изведнъж започнала да рисува!
— Вероятно инцидентът е станал скоро след като са се снимали за онзи семеен портрет, понеже тя изглежда по същия начин, а на тази възраст децата бързо се променят — предположих аз.
Уайърман сякаш не ме чу.
— Всички сме в една лодка — каза той.
— Понечих да го попитам какво има предвид, но в следващия миг ме осени.
— Si, señor.
— Тя пада на главата си. Аз се прострелвам в главата. Твоята глава я премазва шибан товароподемник.
— Кран.
Той махна с ръка, сякаш за да покаже, че няма никаква разлика. После стисна единствената ми китка. Пръстите му бяха студени.
— Имам няколко въпроса, muchacho. Защо тя е престанала да рисува? И защо аз никога не съм започнал?