— Не мога да ти кажа точно защо е спряла. Може би е забравила, че е рисувала — изградила си е психологична бариера, — или съзнателно е лъгала. Що се отнася до теб, твоят талант е емпатията137. А на Дума Ки емпатията ти се е превърнала в телепатия.
— Пълни глу… — той не довърши фразата си.
Аз чаках.
— Не. Не са глупости. Сега обаче от телепатията ми няма и помен. Искаш ли да ти кажа нещо, amigo?
— Давай.
Той посочи към семейството от другия ъгъл на заведението. Спореха оживено за нещо. Бащата размахваше пръст към майката. Или към сестра си.
— Преди няколко месеца щях да зная за какво се разправят. Сега мога само да гадая.
— Източникът и на двете вероятно е един и същ — заключих. — Би ли заменил едното за другото? Зрението за четенето на мисли?
— Господи, не! — Той се огледа наоколо. Устните му бяха извити в иронична, крива, лишена от надежда усмивка. — Не мога да повярвам, че водим такъв разговор, знаеш ли? Често си мисля, че един ден ще се събудя и всичко ще бъде както преди — редник Уайърман, застанете мирно.
Погледнах го в очите.
— Това няма да се случи.
X
Според „Седмичен отзвук“ малката Елизабет (почти в цялата статия я наричаха така) бе започнала да рисува още в първия си ден след завръщането си у дома. Бързо прогресирала и по думите на бащата „развивала уменията и майсторството си с всеки изминал час“. Започнала с цветни моливи („Да ти звучи познато?“ — попита ме Уайърман), преди да премине към акварелните бои, които самият Джон Истлейк й донесъл от Вийнъс.
През следващите три месеца, прекарани предимно в леглото, Елизабет нарисувала стотици акварели, създавайки ги с такава бързина, която според бащата и другите момичета (мнението на леля Мелда не бе цитирано в статията) била направо плашеща. Истлейк се опитал да я накара да забави темпото (такава била препоръката на лекаря), ала се получил обратен ефект. Намесата на бащата предизвикала раздразнителност, пристъпи на плач, безсъние, висока температура… Малката Елизабет се оплаквала, че когато не рисува, я боли главата. Джон Истлейк отбелязва, че докато дъщеря му рисува, тя „яде като онези коне, които толкова обича да изобразява“. Такова изказване явно бе направило голямо впечатление на автора на статията, някой си М. Рикърт, а мен ме накара да си припомня собствените си пристъпи на необуздан глад.
Тъкмо възнамерявах да прочета за трети път този текст с размазани думи и букви (Уайърман седеше до мен, от страната на ампутираната ми дясна ръка), когато вратата се отвори и в заведението влезе Джийн Хедлок. Се още носеше черната вратовръзка и яркорозовата риза, с която се бе появил на изложбата, макар че бе разхлабил връзката си и беше разкопчал най-горното копче на ризата си. Все още носеше зелените панталони от хирургическото отделение и зелените чехли върху обувките си. Сякаш не смееше да отдели очи от земята. Накрая вдигна глава и аз видях, че лицето му е тъжно и сбръчкано като муцуната на престаряло куче.
— В единайсет и деветнайсет — промълви той. — Нямаше никакви шансове.
Уайърман закри лицето си с длани.
XI
Прибрах се в хотела в един без петнайсет през нощта. Бях изнемощял от умора, бедрото ме болеше и съжалявах, че ми се налага да нощувам тук. Искаше ми се да се пренеса в спалнята си в „Розовата грамада“. Искаше ми се да се излегна по средата на леглото, да захвърля странната нова кукла на пода, както бях постъпил с декоративните възглавници, и да притисна Рийба към себе си. Искаше ми се да лежа и да гледам въртящия се вентилатор. А повече от всичко ми се искаше да заспя, слушайки приглушения шепот на раковините под къщата.
Вместо това трябваше да се примиря с ярко осветеното, натруфено, гъмжащо от хора и шумно (дори и в този час свиреше пиано) хотелско фоайе. Обаче семейството ми беше тук. Бях пропуснал тържествената вечеря и не можех да пропусна и тържествената закуска.
Поисках ключа за стаята си от човека на рецепцията и го получих заедно с цял куп пликове със съобщения. Започнах да ги отварям едно подир друго. Предимно поздравления. Оставеното от Илзе беше по-различно: „Добре ли си? Ако не те видя до осем сутринта, тръгвам да те търся. Честно предупреждение.“
Най-отдолу лежеше плик от Пам. Съобщението й се състоеше само от четири думи — „Разбрах, че е починала.“ Всичко останало се подразбираше от сложения в плика магнитен ключ от стаята й.
XII
Няколко минути по-късно стоях с ключа в ръка пред номер 847. Ту го доближавах до процепа, ту протягах ръка към звънеца, ту поглеждах към асансьора в края на коридора. Вероятно бях прекарал така пет минути или повече, твърде изтощен, за да взема решение, и кой знае колко време щях да вися тук, ако вратата на асансьора не се отвори и не дочух весел пиянски смях. Том и Бози или Големия Анджи и жена му? Или пък Лин и Рик? В крайна сметка бях наел почти всички стаи на етажа.