Пъхнах ключа в електронната ключалка, където не се налагаше да го завърташ, зелената лампичка светна и аз пристъпих вътре тъкмо когато смехът започна да се приближава.
Бях запазил за Пам цял апартамент и размерите на хола бяха впечатляващи. Явно преди откриването тук бе имало скромно празненство, понеже видях две масички на колелца, множество чинии с остатъци от сандвичи плюс две — не, три — купи за шампанско. Над две от тях стърчаха гърлата на бутилки — тези войници бяха отслужили своето. Третият воин се крепеше на последни издихания.
Отново се замислих за Елизабет. Видях я да седи до Порцелановия й град, досущ като Кетрин Хепбърн в „Жена на годината“, и чух гласа й: „Виж как съм наредила децата пред училището! Виждаш ли ги?“
Болката е най-великата сила на любовта. Така казва Уайърман.
Продължих напред, лавирайки между столовете, на които предната вечер бяха седели най-скъпите ми хора, разговаряйки, смеейки се и (бях сигурен в това) вдигайки тостове за мое здраве. Извадих последната бутилка от водата, в която се бе превърна ледът, вдигнах я, загледан в панорамния прозорец, гледащ към Сарасотския залив, и изрекох:
— Това е за теб, Елизабет. Hasta la vista, mi amada138.
— Какво значи „amada“?
Обърнах се. Пам стоеше до вратата на спалнята. Носеше синя нощница, която не си спомнях. Косите й падаха свободно по раменете. Не помнех да е била с толкова дълга коса, откакто Илзе завърши прогимназията.
— Скъпа — отвърнах аз. — Научих тази дума от Уайърман. Жена му е била мексиканка.
— Била?
— Починала е. Кой ти каза за Елизабет?
— Младежът, който работи за теб. Помолих го да ми звънне, ако има новини. Ужасно съжалявам.
Усмихнах се. Опитах се да върна бутилката на мястото й, но не уцелих кофата. Мамка му, не уцелих и масата. Шишето падна върху килима и се завъртя. Някога, много отдавна Дъщерята на Кръстника е била малко момиченце, протягащо рисунката на усмихнатия кон към апарата на фотографа, който по всяка вероятност е бил крещящо облечен мъж със сламена шапка и тиранти. После се е превърнала в старица, изтръскваща остатъците от живота си в инвалидна количка под светлината на флуоресцентните лампи на една художествена галерия, докато мрежичката й за коса се мяташе напред-назад… А времето между тези събития? Сякаш се бе свило до краткия миг, необходим да кимнеш или да помахаш с ръка към чистото синьо небе. В крайна сметка всички падаме и се разбиваме на земята.
Пам протегна ръце към мен. Пълната луна надничаше зад панорамния прозорец и сиянието й ми позволи да видя розата, татуирана на гърдите на Пам. Нещо ново и различно… ала гърдите си бяха същите. Познавах ги добре.
— Ела при мен — каза тя.
Отидох при нея. Закачих с болното си бедро една от масичките на колелца, извиках и залитнах, преодолявайки последните две крачки до обятията й, мислейки си, че ей сега ще рухнем на земята, аз отгоре й. Може би дори щях да й счупя няколко ребра. И защо пък не? На Дума Ки бях качил десетина килограма.
Пам обаче се оказа достатъчно силна. Бях го забравил. Тя успя да ме удържи, макар и в началото да отстъпи към вратата, ала бързо се изправи и ме прегърна с две ръце. Аз я прегърнах със своята и положих буза на рамото й, вдъхвайки мириса й.
„Уайърман! Събудих се рано и прекарах тъй чудесно времето с моите статуетки.“
— Хей, Еди, уморен си. Да си легнем.
Тя ме отведе в спалнята. Тук прозорецът беше по-малък и лунното сияние — по-приглушено, но поне чувах постоянните въздишки на водата.
— Сигурна ли си…
— Ш-ш-шт.
„Сигурна съм, че ми казахте фамилията си, но не мога да си я спомня, както толкова други неща…“
— Никога не съм искал да ти причиня болка. Толкова съжалявам.
Тя допря два пръста до устните ми.
— Не искам съжаленията ти.
Седяхме един до друг на потъналото в мрак легло.
— А какво искаш?
Тя ми отговори с целувка. Дъхът й беше топъл и ухаеше на шампанско. За известно време забравих за Елизабет и Уайърман, за кошницата за пикник и за Дума Ки. За известно време бяхме само тя и аз… досущ като в предишния ми живот, когато имах две ръце. После успях да си открадна малко вън, докато през прозореца не надникнаха първите лъчи на новия ден. Загубата на паметта невинаги представлява проблем; понякога (може би доста често) се оказва неговото решение.