VII
От Художествения музей на Ринглинг позвъних на две места — в погребалното бюро и в „Двореца“ — и оставих съобщения за Уайърман. Обещах му, че ще се върна към три и ще го чакам пред „Розовата грамада“. Казах му и да предаде на Джак, че след като е достатъчно възрастен да гласува и да ходи на купони със студентки, би трябвало да знае как да поддържа мобилния си телефон.
В крайна сметка се върнах на Дума Ки в три и половина, но и колата на Джак, и сребристия мерцедес на Елизабет вече ме чакаха на напуканата бетонна площадка вдясно от „Розовата грамада“. Джак и Уайърман седяха на стъпалата и пиеха студен чай. Младежът бе със същия сив костюм, но косата му отново беше разчорлена и вместо риза носеше тениска на „Скатовете“. Уайърман беше с черни дънки и бяла риза с разкопчана яка. На главата му се мъдреше обърната с козирката назад бейзболна шапка на „Небраска Корнхъскърс“.
Паркирах, излязох от колата и се протегнах, за да раздвижа болния си крак. Те станаха и пристъпиха към мен.
— Всички ли си тръгнаха, amigo? — попита Уайърман.
— Всички без леля Джийн и чичо Бен — отвърнах. — Те са изпечени авантаджии и ще ометат всичко, което могат да докопат.
Джак се усмихна печално.
— Има ги във всяка фамилия.
— Как си? — обърнах се към Уайърман.
— Ако ме питаш за Елизабет, нормално. Хедлок каза, че нещата са се развили по възможно най-добрия за нея начин, и предполагам, че е прав. А решението й да ми остави сто и шейсет милиона долара в брой, активи и имущество… — Той поклати глава. — Това е вече друго. Може би с времето ще свикна с този лукс, но сега…
— Сега тук става нещо.
— Si, señor. И е доста странно.
— Какво си казал на Джак?
Уайърман се смути.
— Всичко, което ще кажа и на теб, amigo. Започнеш ли веднъж, е дяволски трудно да спреш.
— Той ми разказа всичко — намеси се младежът. — Или поне така твърди. И за това, което сте направили със зрението му, и за Кенди Браун… — Той замълча. — И за двете момиченца, които сте видели.
— И какво мислиш за случилото се с Кенди Браун? — попитах.
— Ако зависеше от мен, щях да ви наградя с медал. А жителите на Сарасота вероятно биха ви дали отделна платформа по време на парада в Деня на загиналите във войните. — Джак пъхна ръце в джобовете си. — Но ако миналата есен някой ми беше казал, че нещо подобно може да се случи извън филмите на М. Найт Шаямалан141, щях да му се изсмея в лицето.
— А миналата седмица?
Джак се замисли. От другата страна на „Розовата грамада“ прибоят методично щурмуваше брега. Под дневната и спалнята раковините навярно си шушукаха.
— Не — най-накрая отвърна младежът. — Вероятно нямаше да се изсмея. От самото начало видях, че вие сте малко особен, Едгар. Дойдохте тук и… — Той допря длани една до друга и преплете пръсти. Казах си, че е съвсем прав. Точно така си беше. Като преплетените пръсти на двете ръце. И обстоятелството, че имах само една ръка, нямаше никакво значение.
Поне в този конкретен случай.
— Какво ще кажеш, hermano142?
Джак вдигна рамене.
— Едгар и Дума. Дума и Едгар. Сякаш се бяха чакали един друг. — На лицето му се четеше смущение, но си личеше, че е абсолютно сигурен в думите си.
Махнах с ръка към вратата.
— Тогава да тръгваме.
— Първо му разкажи как намери кошницата — намеси се Уайърман.
Младежът разпери ръце.
— Не беше трудно — отне ми не повече от двайсет минути. Стоеше върху някакъв стар скрин в дъното на тавана. Върху нея падаше светлината от близкия вентилационен отвор. Сякаш искаше да бъде намерена. — Джак погледна към Уайърман, който кимна. — После я занесохме долу и надзърнахме вътре. Беше дяволски тежка.
Думите на Джак за тежестта на кошницата ме накараха да се замисля за леля Мелда и по-точно за начина, по който я държеше на семейната снимка — мускулите на ръцете й бяха доста напрегнати. Вероятно и тогава не е била лека за носене.
— Уайърман ме помоли да донеса кошницата тук и да я оставя, понеже имах ключ… само че ключът изобщо не ми потрябва. Вратата не беше заключена.
— Отворена ли беше?
— Не. Пъхнах ключа и щом го завъртях, я заключих. Което доста ме изненада.
— Да тръгваме. — Уайърман закрачи към вратата. — Край на приказките, да оставим случилото се да говори само за себе си.
На дървения под на антрето видях доста неща, които обикновено се срещаха на брега — пясък, дребни раковини, няколко стръка софора и изсъхнала трева. Имаше и следи. Отпечатъци от маратонките на Джак. И други, от които ме побиха тръпки. Откроих три различни дири — една от големи и две от малки отпечатъци. Малките определено бяха оставени от деца. И трите бяха от боси ходила.
141
Роден през 1970 г. режисьор и сценарист, създател на филми като „Шесто чувство“ с Брус Уилис и „Следите“ с Мел Гибсън. — Б.пр.