Беше нарисувала две момичета с тъмнозелени дрешки насред черен път. Те носеха учебниците си над главите си, както африканските девойки носят делвите с вода. Без съмнение това бяха Мария и Хана. Зад тях се виждаха жаби. В пълно отрицание със законите на перспективата те не се смаляваха, а се уголемяваха.
После в творчеството на Елизабет започваше периодът на усмихнатите коне. Тези рисунки бяха над десетина. Прегледах ги набързо, след което се върнах към една от тях и я посочих с показалец.
— Онази от вестника.
— Продължавай — каза Уайърман. — Още нищо не си видял.
Отново коне… членовете на семейството, нарисувани с моливи, въглен или весели акварелни бои, вечно хванати за ръце като изрязани от хартия човечета… и изведнъж ураган, вода, огромни вълни в басейна, превити от вятъра палми…
Рисунките бяха над сто. Макар и дете, Елизабет бе изригвала. Още две-три рисунки на урагана… може би онзи „Алис“, който бе разкрил съкровищата, или просто някоя по-силна буря… Заливът… отново заливът, този път с летящи риби с размерите на делфини… Заливът с пеликани, в чиито разтворени клюнове блестят дъги… заливът по залез… и…
Замрях, гърлото ми внезапно пресъхна.
В сравнение с повечето рисунки, които бях разгледал досега, тази поразяваше с простотата си — корабен силует на фона на умиращата светлина, запечатан в онзи миг, когато денят се сменя от нощта, — ала именно тази простота изпълваше рисунката с невъобразима мощ. Дали и аз бях разсъждавал по този начин, когато бях нарисувал същото през първата нощ в „Розовата грамада“? Виждах същото въже, опънато между носа на кораба и радиокулата или както са я наричали в онези времена — кулата на Маркони, оформящо яркооранжев триъгълник. И светлината, издигаща се от водата, беше същата — преливаща от оранжево към синьо.
Дори техниката ни беше еднаква — наслагването на багри, вследствие на което корабът (по-малък, отколкото беше в моята картина) изглеждаше като далечен призрак, пълзящ по своя път на север.
— Рисувал съм това — въздъхнах аз.
— Знам — кимна Уайърман. — Виждал съм твоя вариант. Нарече го „Здравей“.
Продължих да разглеждам акварелите и рисунките с молив, знаейки, че в крайна сметка ще я намеря. И да — в края на краищата стигнах до картината, в която „Персе“ се появяваше за пръв път. Елизабет бе изобразила кораба бял и новичък — изящен тримачтов красавец със свити платна, носещ се по синьо-зелената вода на залива под типичното за рисунките й слънце, което изстрелваше дълги весели дъги. Беше прекрасна творба, която сякаш умоляваше да бъде гледана под съпровода на калипсо143.
Но за разлика от другите й картини в тази се усещаше фалш.
— Продължавай нататък, muchacho.
Корабът… корабът… членовете на семейството, но не всички, а четиримата — застанали на брега, хванати за ръце като хартиени човечета, всички с големи елизабетски усмивка… корабът… къщата, пред която се вижда застанал на главата си чернокож градински жокей144… корабът, това белоснежно великолепие… Джон Истлейк…
Джон Истлейк крещи… от носа и едното му око тече кръв…
Тази рисунка ме хипнотизира. Най-обикновен детски акварел, но сътворен с дяволско майсторство. Показваше мъж, обезумял от ужас, мъка или от двете.
— Господи — въздъхнах.
— Има още една, muchacho — чух като в просъница гласа на Уайърман. — Още само една.
Взех картината с крещящия мъж. Листът с изсъхналите водни бои изпращя като счупени кости. Под обезумелия баща видях кораба… моя кораб. Моят „Персе“. Бе показан през нощта и рисунката бе направена не с четка, а с пръсти — виждах многобройните детски отпечатъци в нюансите на черното и сивото. Този път погледът й беше пробил маскировъчната завеса на „Персе“ и бе прозрял истинската му същност. Дъските бяха нацепени, а провисналите платна бяха осеяни с дупки. Около кораба, синеещи на светлината на луната, която не се усмихваше и не изстрелваше весели лъчи, от водата стърчаха ръцете на стотици скелети. И тези ръце, от които капеше вода, приветстваха застаналото на предната палуба бледо същество, загърнато в прогнил плащ, саван… или мантия. Да, това беше червена мантия, моята червена мантия, само че нарисувана отпред. В главата зееха три големи очни кухини, а неестествено широката усмивка оголваше чудовищно стълпотворение от устни и зъби. Тази рисунка бе невъобразимо по-страшна от моя цикъл „Момиче и кораб“, понеже Елизабет се бе добрала до самата същина, без да чака разумът й да осмисли видяното. „Това е ужасът — казваше картината. — Това е дебнещия в мрака ужас, който се боим да открием. Виж как се усмихва зловещо под светлината на луната. Виж как удавените го приветстват.“
144
Популярни статуи, украсяващи моравите и дворците на заможните американски фамилии. Навремето са изобразявали негри с хипертрофирали черти на лицето (изпъкнали очи, дебели устни), но заради политическата коректност сега всички са бели. — Б.пр.