— Ако намекваш, че Теси и Лора Истлейк са вампири — отбеляза Уайърман, — излиза, че жаждата ги мъчи от хиляда деветстотин двайсет и седма година. — Той ме погледна, разчитайки на подкрепа.
— Мисля, че в думите на Джак има нещо. — Взех шишето с кислородна вода, притиснах порязания си пръст до гърлото ми и обърнах бутилката.
— Мъжки закон — подхвърли младежът.
— Да не би да искаш да си пийнеш? — отвърнах аз и двамата с Джак се разсмяхме.
— Какво? — намръщи се Уайърман. — Не разбрах145.
— Няма значение. — Младежът продължаваше да се усмихва. После лицето му изведнъж стана сериозно. — Обаче вампири не съществуват, Едгар. По-скоро съм склонен да вярвам, че са призраци… — Внезапно се оживи, сякаш бе осенен от блестяща идея. — Освен това само вампир може да те направи вампир. А близначките Истлейк са се удавили.
Отново вдигнах стрелата и се загледах в отблясъците, с които обагри стената.
— Това определено подтиква към размисъл…
— Действително — съгласи си се Джак.
— Като незаключената врата, на която си се натъкнал — добавих. — Следите. Платното, което са поставили на статива…
— Да не намекваш, че в края на краищата лудият библиотекар е бил замесен?
— Не. Просто… — гласът ми потрепери и изчезна. Трябваше да пийна още малко вода, за да продължа. — Навярно вампирите не са единствените, способни да се завърнат от света на мъртвите.
— За какво говорите? — попита Джак. — За зомбита?
Замислих се за „Персе“ и гниещите му платна.
— Да ги наречем… бегълци.
XI
— Едгар, сигурен ли си, че искаш да прекараш нощта в къщата? — попита Уайърман. — Защото според мен идеята не е никак добра. Особено ако компания ти правят всички тези рисунки. — Той въздъхна. — Успя да сервираш на Уайърман голяма порция страх.
Седяхме във „флоридската стая“ и гледахме как слънцето започва дългото си спускане към хоризонта. Бях предложил на гостите си сирене и кракери.
— Не съм сигурен, че иначе ще излезе нещо. Мисли за мен като за Стрелец от света на изкуството. Рисувам сам, друже.
Джак ме изгледа над чашата си със студен чай.
— Смятате да рисувате?
— Ами… по-скоро да скицирам. Имам нещичко наум. — В съзнанието ми изплуваха градинските ръкавици (с надписа „ДОЛУ“ на едната и „РЪЦЕТЕ“ на другата) и си казах, че скицирането ще е напълно достатъчно, особено ако използвам цветните моливи на Елизабет Истлейк.
Обърнах се към Уайърман.
— Предполагам, че си ангажирал залата в погребалното бюро за довечера?
Той погледна часовника си и въздъхна дълбоко.
— Да. От шест до осем. И утре — от дванайсет до два следобед. Ще пристигнат роднини от цяла Америка, за да точат зъби на наглия узурпатор. Тоест мен. Последният акорд ще бъде вдругиден. Погребална служба в Унитарианската вселенска църква в Оспри. Започва в десет сутринта. Следва кремация в „Абът Уекслър“. Гори, гори, пламъче, да не остане и камъче.
Джак се намръщи.
— Без мен.
Уайърман кимна.
— Смъртта е ужасна, синко. Помниш ли как пеехме като деца? „Червеи в мъртвеца влизат, тлъста гной от там излиза.“
— Гадост — отбелязах.
— Да — съгласи се Уайърман. Взе си един кракер, разгледа го внимателно и го хвърли с такава сила върху подноса, че бисквитката отскочи и падна на пода. — Лудост. Цялата тази история е пълна лудост.
Джак вдигна кракера и се замисли дали да го сложи в устата си, но крайна сметка се отказа. Може би реши, че да яде кракери, взети от пода на „Флоридската стая“, е нарушаване на друг „мъжки закон“.
— Когато се върнеш от погребалното бюро довечера, отбий се тук и виж как съм, става ли? — обърнах се към Уайърман.
— Добре.
— Ако ти кажа, че всичко е наред, просто ще се прибереш вкъщи.
— За да не ти преча, докато общуваш с музата си. Или духовете.
Кимнах, понеже Уайърман не беше далеч от истината. После се обърнах към Джак:
— Става ли да останеш в „Двореца“, докато Уайърман е в погребалното бюро?
— Щом настоявате. — Предложението не му харесваше особено, обаче го разбирах. Къщата беше голяма, Елизабет бе живяла дълго там и всяко нещо напомняше за нея. И аз бих нервничил, ако не знаех, че призраците на Дума Ки обитават съвсем различно място.
— Ако ти позвъня, ела веднага.
— Непременно. Може да се обадите на телефона в къщата или на мобилния ми.
— Сигурен ли си, че работи?
Той се смути.
— Батерията беше паднала, това е всичко. Заредих го в колата.
— Бих искал да разбера защо изобщо се забъркваш в тази история, Едгар — изтъкна Уайърман.
— Защото не е свършила, макар че в продължение на много години нещата са били уталожени. В продължение на много години Елизабет е живяла тук съвсем спокойно — първо с баща си, а после сама. Занимавала се е с благотворителност, общувала е с приятелите си, играла е тенис и бридж — Мери Айър ми разказа, — но преди всичко е взимала активно участие в творческия живот на Слънчевия бряг. Бил е спокоен, достоен живот за възрастна жена, разполагаща с много пари и лишена от лоши навици, с изключение на пушенето. После обаче положението се е променило. La loteria. Ти сам го каза, Уайърман.
145
Диалогът между Джак и Едгар препраща към рекламната кампания на бира „Милър Лайт“ и по-конкретно към епизода, в който се пита можеш ли да донесеш няколко бири за приятелите си, като пъхнеш пръсти в гърлата на бутилките. Отговорът: е не, защото пъхнеш ли пръст в някое шише, то си е само твое. — Б.пр.