Изобразих малкото момиченце в стая. На стената зад гърба му се появиха рафтове с книги — явно се намираше в нещо като кабинет. Кабинетът на татко. Главата на детето отново беше омотана с бинт. Този път седеше зад бюро. Беше по домашно халатче. Държеше
(моу-лиф)
в ръката си. Някой от цветните моливи? Вероятно не още не им беше дошло времето, но това нямаше кой знае какво значение. Важното беше, че бе намерила своето призвание, своята цел, своя занаят. И какъв апетит се бе отворил в нея! Колко беше огладняла само!
Тя си мисли: „Трябва ми още хартия, моля.“
Тя си мисли: „Аз съм ЕЛИЗАБЕТ.“
— Буквално се е нарисувала в този свят — изрекох и настръхнах, защото… нима и аз не бях направил същото? Нима не бях направил същото тук, на Дума Ки?
Имах още работа. Очертаваше се дълга и изнурителна вечер, но чувствах, че съм на прага на велики открития и изпитвах не страх (не, тогава още не се страхувах), а вълнение, което оставяше в устата ми вкус на метал.
Наведох се и взех третата рисунка на Елизабет. После четвъртата. Петата. Шестата. Напредвах с все по-голяма бързина. От време на време се спирах, за да порисувам, ала в повечето случаи не се налагаше. Картините се появяваха в главата ми и причината, поради която не ги пренасях на белия лист, не бе никаква тайна за мен — Елизабет вече го беше направила — много отдавна, докато се е съвземала след нещастния случай, който едва не я беше убил.
През онези щастливи дни, преди Новийн да проговори.
IV
По време на интервюто с Мери Айър тя ме бе попитала дали откритието, че на средна възраст мога да рисувам като най-добрите художници, може да се сравни с това да ти подарят скоростен автомобил — например плимут „Роудрънър“ или понтиак „Джи Ти Оу“. Отвърнах й: „Да, има нещо такова.“ В друг момент тя сравни разгръщането на таланта с получаването на ключовете от напълно обзаведена къща. Всъщност цяло имение. Отново се съгласих с нея. Ами ако беше продължила? Ако вместо имение бе предложила получени по наследство акции за милиони на компанията „Майкрософт“ или статуса на султан на богата на нефт (ала мирна) държава от Близкия изток? Пак щях да кажа „да“. За да я успокоя. Понеже всички тези въпроси засягаха преди всичко нея самата. Виждах изгарящия копнеж в очите й, когато ги задаваше. Бяха очите на дете, което съзнава, че максимумът, който може да получи от мечтите си за акробатика на трапец, е да присъства на дневно цирково представление. Мери беше художествен критик, а мнозина критици, лишени от призванието да творят онова, за което пишат, стават жлъчни, завистливи и злобни в разочарованието си. Тя обаче не беше такава. Тя продължаваше да обича и художниците, и създадените от тях произведения на изкуството. Тя пиеше уиски от водна чаша и искаше да знае какво е усещането, когато Зън-Зън долита изневиделица при теб, потупва те по рамото и ти откриваш, че макар и да си попрехвърлил петдесетте, за теб не е никакъв проблем да полетиш към луната. Ето защо, въпреки че не можеше и дума да става за сравнение с бързи коли или богаташки имения, аз я уверих в противното. Поради една-единствена причина — не можеш да обясниш на всеки какво е всъщност. Можеш само да говориш, докато не се уморят да те слушат и не дойде време да си легнат.
Но Елизабет знаеше какво е всъщност.
Всичките й картини и рисунки го показваха.
Беше все едно да проговориш, след като си бил ням. И даже повече. Бе още по-хубаво. Все едно да възвърнеш паметта, а паметта е всичко за един човек. Паметта е индивидуалност. Паметта — това си ти. Още от тази първа линия — невероятно смела първа линия, показваща къде океанът се среща с небето, — Елизабет бе разбрала, че да виждаш и да си спомняш е едно неразривно цяло, и бе започнала сама да се изцелява.
Персе нямаше нищо общо с това. Във всеки случай, не и в началото.
Бях сигурен.
V
Следващите четири часа ту се потапях, ту изплувах от света на Либит. Свят, който едновременно ме очароваше и плашеше. Понякога пишех различни фрази: „Дарът е винаги ненаситен, започнете с онова, което познавате“, — но предимно рисувах. Картините бяха онзи език, който и двамата владеехме най-добре.
Разбрах защо отношението на близките й се бе променило с такава шеметна бързина — от изумление през приемане като даденост до безразличие. Донякъде се дължеше на невероятната работоспособност на момиченцето, но най-вече на факта, че то е било част от семейството, било си е тяхната малка Либит, а от Назарет не може да произлезе нещо добро, нали?146
146
Препратка към Евангелието на Йоан, 1:46: „«От Назарет може ли да произлезе нещо добро?» Филип му казва: «Дойди и виж.»“ — Б.пр.