„Естествено. Да не мислиш, че Персе ще забрави телефоните?“
Сведох поглед към апарата и видях бутони за две линии. Явно в кухнята не бе достатъчно само да вдигнеш слушалката. Прошепнах кратичка молитва, натиснах бутоните с надпис „ЛИНИЯ 1“ и бях възнаграден със сигнал свободно. Понечих да набера нужните цифри и осъзнах, че не помня номера на дъщеря си. Тефтерчето ми бе останало в „Розовата грамада“, а нейният телефон бе заличен от съзнанието ми.
V
Слушалката започна да издава тревожно писукане. Беше тихичко — бях я оставил върху кухненския плот, — но изпълваше притихналата кухня и ме караше да си мисля за лоши неща. За полицейски коли, забързани към местопрестъпления. За линейки, устремени към пострадали при тежки катастрофи.
Натиснах бутона за изключване и опрях чело до хладилната врата на големия хладилник. Точно пред мен бе закрепено магнитче с надпис „ДНЕС ДЕБЕЛ — УТРЕ СЛАБ“. Да, точно така — днес мъртъв, а утре жив. До магнитчето имаше тефтерче с висящо на връвчица моливче.
Натиснах отново „ЛИНИЯ 1“ и набрах 411. Автоматичният оператор ми благодари за обаждането и ме попита за града и щата, с които искам да бъда свързан. „Провидънс, Род Айлънд“ — отвърнах аз, наблягайки на всяка сричка, сякаш изнасях лекция. Бях прехвърлен на телефонист, който провери и ми съобщи това, от което се опасявах — номерът на Илзе не беше в указателя. Казах, че трябва да се свържа с дъщеря си и работата е изключително важна. Той ми отвърна, че може да ме прехвърли към служител, който вероятно ще се съгласи да се обади за повече подробности (за моя сметка, подчерта той), но не и преди осем сутринта източно време. Погледнах часовника над микровълновата. Показваше 2:04
Прекъснах връзката и затворих очи. Можех да събудя Уайърман, да видя дали случайно е записал номера на Илзе в малкия си червен бележник, но бях обзет от неприятно предчувствие, че дори това ще ме забави твърде много.
— Мога да се справя — казах, но без истинска надежда.
„Естествено, че можеш. — Гласът на Кеймън прозвуча в съзнанието ми. — Колко тежиш?“
Сега тежат сто седемдесет и четири хунта, което си беше доста на фона на най-малкото ми тегло в зряла възраст — сто и петдесет150.
Цифрите изпъкнаха ярко в съзнанието ми: 174150. Бяха червени. После пет от тях преляха в зелено — постепенно една по една. Без да отварям очи, взех моливчето и ги написах на най-горния лист на тефтерчето — 40175.
„А кой е номерът на социалната ти осигуровка?“ — отново попита Кеймън.
И той засия в мрака с ярки червени цифри. Четири от тях позеленяха и аз ги добавих към онова, което току-що бях надраскал. Отворих очи и видях, че съм написал 401759082 в криволичеща лъкатушеща надолу спирала.
Да, дотук номерът беше точно такъв, обаче ми липсваше едно число.
„Не ти и трябва — продължи онзи Кеймън в главата ми. — Телефонните бутони са невероятен дар за всички хора с проблеми с паметта. Ако прочистиш съзнанието си и набереш цифрите, с които вече разполагаш, ще натиснеш и последната без никакъв проблем. Това е мускулна памет.“
С надеждата, че е прав, аз включих отново „ЛИНИЯ 1“ и въведох кода за Род Айлънд, след което набрах 759082. Пръстът ми изобщо не се поколеба. Натиснах последната цифра и някъде из Провидънс започна да звъни телефон.
VI
— А-а-ло?… Ко-ой… е?
За момент бях сигурен, че съм объркал номера. Гласът беше женски, но по-стар от този на дъщеря ми. Доста по-стар. И човекът от другата страна на линията звучеше някак… упоен. Обаче удържах първоначалния си импулс да кажа „Грешка“ и да затворя. „Звучеше уморено“ — беше казала Пам, но ако наистина се бях свързал с Илзе, това „уморено“ беше меко казано; имах чувството, че дъщеря ми е изтощена до смърт.
— Илзе?
Цяла вечност тишина. Започнах да мисля, че онова безтелесно същество от Провидънс, което ми беше вдигнало, е затворило. Почувствах, че съм се изпотил — и не само съм се изпотил, а направо съм плувнал в пот. После отново дочух същия немощен глас:
— А-а-ло?… Ко-ой… е?
— Илзе!
Никакъв отговор. Усетих, че вече наистина възнамерява да затвори. Навън вятърът виеше, а прибоят ревеше.
— Бисквитке! — извиках. — Бисквитке, да не си посмяла да затвориш телефона!
Това явно подейства.
— Та-а… те-е?
Сякаш изумлението на целия свят бе концентрирано в тази разпокъсана думичка.