— Да, миличка. Татко се обажда.
— Ако наистина си ти, тате… — Дълга пауза. Буквално я виждах в кухнята й — боса (както през онзи ден в „Розовото мъниче“, загледана в картината на куклата и разпръснатите топки за тенис), с наведена глава и коса, която обрамчва лицето й. Объркана и разстроена почти до границата на безумието. Тогава за пръв път почувствах, че не само се страхувам от Персе, но и я мразя с цялото си сърце.
— Илзе… Бисквитке… Искам да ме изслушаш…
— Кажи ми какъв е адресът на електронната ми поща — прекъсна ме тя. — Ако наистина си баща ми, би трябвало да го знаеш.
Разбрах, че ако не й го кажа, те ще затвори. Защото нещо вече я бе навестило. Нещо се бе опитало да я заблуди, да я нарани, да омотае паяжините си около нея. Нещо? Онази.
Адресът на електронната поща на Или.
В момента изобщо не си го спомнях.
„Можеш да се справиш“ — окуражи ме Кеймън, ала той беше мъртъв.
— Ти не си… моят татко — прошепна обърканото момиче. Усетих, че отново се кани да затвори.
„Мисли по заобиколен начин“ — посъветва ме спокойно Кеймън.
— Ти не си моят татко, ти си онази — прошепна Илзе. Този упоен немощен глас, толкова различен от нейния, караше сърцето ми да се свива. — Моят татко е мъртъв. Видях го насън. Дочу…
— If-so-girl! — извиках, без да ме е грижа дали ще събудя Уайърман или не. В момента Уайърман беше последната ми грижа.
Дълга пауза. Най-накрая тя наруши тишината:
— А останалото?
Отново се изправих пред ужасяващата празнота в паметта ми, след което си помислих: „Алиша Кий151, клавишите на пианото…“
— Осемдесет и осем — казах. — Адресът ти е If-So-Girl88.
Поредната дълга, предълга пауза. Сякаш нямаше да има край. После дъщеря ми заплака.
VII
— Тате, тя каза, че си мъртъв. И аз й повярвах. Не само защото го сънувах, но и защото мама се обади и каза, че чичо Том е загинал. Сънувах, че си бил тъжен и си нагазил в океана. Обаче си попаднал на силно подводно течение и си се удавил.
— Не съм се удавил, Илзе. Добре съм. Честна дума.
Разказът й достигаше до мен на откъслечни фрагменти, прекъсвани от сълзи и отклонения от темата. Давах си сметка, че гласът ми й е подействал успокояващо, но не я бе пречистил и разтоварил от преживяването. Съзнанието й лъкатушеше, без да се съобразява с хода на времето и причинно-следствената последователност на събитията — говореше за събитията в „Ското“, сякаш се бяха случили най-малко преди седмица, и по едно време прекъсна изповедта си, за да ми съобщи, че един неин приятел е арестуван за „отглеждане“. Това я накара да избухне в смях, сякаш бе пияна или дрогирана. Когато я попитах какво е отглеждал младежът, ми каза, че нямало значение. Добави, че не е изключено да е било част от съня й. Отново бе дошла на себе си… но усещах, че не е добре. Сподели ми, че онази била глас в съзнанието й, но го чувала и от водопроводните тръби и канализацията.
По някое време Уайърман влезе в кухнята, включи флуоресцентните лампи и седна до масата. Харпунът лежеше пред него. Не каза нищо; само седеше и слушаше как говоря с дъщеря си.
Илзе сподели, че започнала да се чувства особено — точните й думи бяха „странно-страшничко“ — от момента, в който прекрачила прага на апартамента си. Отначало била само леко замаяна, но после започнало да й се гади и й прилошало — също като през онзи ден, когато бяхме поели по единствения път, водещ към тайнствената южна част на Дума Ки. И ставало все по-зле и по-зле. От умивалника й проговорила някаква жена и казала, че баща й е мъртъв. Добави, че решила да излезе на разходка, за да прочисти съзнанието си, но веднага се прибрала.
— Сигурно е заради онези разкази на Лъвкрафт152, които четох за изпита по американска литература — каза тя. — Непрекъснато си мислех, че някой ме следи. Тази жена.
Щом се върнала в апартамента си, тя се захванала да си приготви малко овесена каша с надеждата, че ще успокои стомаха й, но щом сместа започнала да се сгъстява, отново й прилошало. При всяко разбъркване сякаш виждала лица в нея. Черепи. Лица на крещящи деца. После — лице на жена. Жената имала твърде много очи. Жената от овесената каша й казала, че баща й е мъртъв и майка й още не го знаела, но щом узнаела, щяла да вдигне голям купон.
— Тогава си легнах да спинкам — продължи дъщеря ми, връщайки се несъзнателно към начина на говорене на малките деца — и сънувах, че жената е права и ти си умрял, тате.
Замислих се дали да я попитам кога се е обадила майка й, но се съмнявах, че ще си спомни, а и нямаше голямо значение. Нима Пам не беше забелязала нещо нередно, освен умората — особено след моето обаждане? Глуха ли беше? Не мислех, че съм единственият, способен да долови объркването в гласа на Илзе, тази чудовищна отпадналост. Освен ако състоянието й не е било толкова лошо, когато жена ми се е обадила. Персе бе могъща, но това не означаваше, че не се нуждае от време, за да осъществи пъкления си план. Особено от разстояние.
151
На английски фамилията на аренби изпълнителката Алиша Кий и думата за „клавиши“ звучат по един и същи начин. — Б.пр.
152
Класик на американския диаболизъм, живял в Провидънс; един от най-големите майстори на съвременния ужас в литературата. — Б.пр.