— Аз печеля, ти печелиш — казах. — Но ти си мислиш, че вече си спечелила, нали? Умничката ми Персе.
Естествено, че беше умна. Все пак играеше тази игра от цяла вечност. Навярно е била стара, когато децата на Израил са прекопавали египетските градини. Да, от време на време заспиваше, ала сега се бе пробудила.
И ръката й беше много дълга.
Телефонът ми иззвъня. Влязох в дневната, продължавайки да се чувствам като двама Едгаровци — единият прикован към земята, а другият реещ се над главата му. Вдигнах слушалката. Обаждаше се Дарио и беше доста ядосан:
— Едгар, какви са тия глупости да отложим изпращането на кар…
— Не сага, Дарио — казах. — Млъкни. — Прекъснах връзката и позвъних на Пам. Не се опитвах да си спомня номера й, затова го набрах без никакво усилие; така невероятната мускулна памет си свърши работата. Помислих си, че хората щяха да са много по-щастливи, ако това беше единствената памет, която имаха.
Заварих Пам много по-спокойна. Не знам какво беше взела, но вече й действаше. Тя ридаеше през повечето време и ме обвиняваше за станалото, но след като не направих никакъв опит да се защитя, яростта й премина в скръб и недоумение. Узнах всички важни подробности, или поне така си мислех тогава. Всъщност имаше една изключително важна подробност, която и двамата не знаехме, но какво беше казал един мъдър човек — „Не можеш да ги удряш, когато не ги виждаш.“ Имам предвид, че полицаят, който се беше обадил на жена ми, не бе сметнал за необходимо да й съобщи какво бе занесла Мери Айър в апартамента на дъщеря ни.
Освен пистолета, естествено. Автоматичен берета154.
— Полицаят каза, че сигурно е карала като бясна, и то почти без да спира — пророни глухо Пам. — Че било невъзможно да се качи с подобно оръжие на самолет. Защо го е направила? Пак ли заради някоя шибана картина?
— Естествено — отвърнах. — Тя си купи една. Така и не се сетих за нея. Изобщо. Притеснявах се от шибаното гадже на Или, но не и от тази жена.
Със съвсем спокоен глас бившата ми жена — вече със сигурност бе такава — ми заяви:
— Ти си виновен.
Да. Аз бях виновен. Трябваше да предположа, че Мери Айър ще си купи поне една картина и че вероятно ще пожелае някоя от цикъла „Момиче и кораб“ — най-опасните от всички. И изобщо няма да пожелае „Ското“ да я съхранява, при положение, че тя живееше съвсем наблизо в Тампа. И нищо чудно картината да е лежала в специален калъф в багажника на мерцедеса й, когато ме откара до болницата. Оттам навярно е отскочила до апартамента си в Дейвис Айлъндс, за да вземе автоматичния пистолет, служещ й за защита на дома й. Мамка му, даже й е било на път — кварталът й се намираше на север от болницата.
Да, трябваше да взема под внимание тази възможност. Все пак беше от познатите ми, а и знаех какво мислеше тя за творчеството ми.
— Пам, нещо ужасно се случва на този остров. Аз…
— Мислиш ли, че ме е грижа, Едгар? Или ме интересува защо тази жена го е направила? Ти си виновен, задето убиха дъщеря ни. Изобщо не искам да говоря с теб, нито пък да те виждам, и ти гарантирам, че ще си избода очите, ако се наложи да погледна някоя от картините ти. Трябваше да умреш при катастрофата, Едгар. — В думите й имаше ужасяваща истинност. — Щеше да е най-щастливият край за всички.
Тишина, последвана от бученето на свободната линия. Замислих се дали да не запратя телефона в стената, но онзи Едгар, който се рееше над главата ми, каза „не“. Този Едгар ми каза, че така само ще доставя удоволствие на Персе. Ето защо затворих и в продължение на минута постоях прав, макар олюлявайки се — жив, а деветнайсетгодишната ми дъщеря беше мъртва. Не застреляна, а удавена в собствената си вана от полудял художествен критик.
После бавно се завъртях към вратата. Бях я оставил отворена. Нямаше смисъл да я заключвам по това време. До стената на къщата бе подпряна дългата метла, с която почиствах алеята от насъбралия се пясък. Още щом я погледнах, усетих как ампутираната ми ръка ме засърбя. Вдигнах я и я задържах пред очите си. Естествено не видях нищо, ала щом разперих фантомните си пръсти, го почувствах. После ги свих в юмрук и усетих как два дълги нокътя се впиват в дланта ми. Другите бяха къси и назъбени. Вероятно се бяха счупили. Някъде — навярно на килима на „Розовото мъниче“ — имаше няколко призрачни нокътя.
154
Италианска оръжейна компания, основана през петнайсети век; от 1985 г. автоматичният й пистолет „Берета M92SB-F“ е приет като щатско оръжие във въоръжените сили на САЩ заради превъзходните му бойни качества. — Б.пр.