— Опитвам се да събера картините на всички художници, отсядали във вашата Розова грамада. Имам картина на Херигн, нарисувана там. И на Дали.
Импулсът да се засмея внезапно изчезна.
— Наистина ли?
— Скоро ще ви го покажа, няма да ни избяга, той е в телевизионната стая, където винаги гледаме Опра. Нали, Уайърман?
— Да — кимна той и погледна циферблата от вътрешната страна на китката си.
— Гледам я, когато поискам, не прякото излъчване, понеже има забележително устройство, наречено… — тя замълча, намръщи се и допря пръст до трапчинката на брадичката си. — Вито? Вито ли се казваше, Уайърман?
Той се усмихна.
— „Тиво“38, госпожице Истлейк.
Тя се засмя.
— „Тиво“, такава смешна дума! Не е ли смешно и как се обръщаме един към друг — той ме нарича госпожица Истлейк, аз му казвам Уайърман… стига да не съм разстроена, а това се случва, когато забравям. Двамата сме като герои от пиеса! Щастлива пиеса, в която всички запяват, щом започне музиката! — Тя отново се разсмя, за да покаже колко очарователна й се струва идеята, но в смеха й се усещаше и някаква уплаха. За първи път акцентът й ме накара да се замисля за Тенеси Уилямс39, а не за Маргарет Мичъл40.
— Предлагам да се преместим в другата стая и да погледаме Опра — деликатно предложи Уайърман. — И май трябва да поседнете. Можете да изпушите една цигара, докато гледате шоуто — нали знаете колко обичате това…
— След минутка, Уайърман, само след минутка. Толкова рядко ни идват гости. — Тя се обърна към мен: — Какъв художник сте, Едгар? Вярвате ли в изкуството само заради самото изкуство?
— Определено, мадам.
— Радвам се. Такива художници обича най-много Салмън Пойнт. Как точно го наричате?
— Изкуството си?
— Не, драги — къщата на Салмън Пойнт.
— „Розовата грамада“, мадам.
— Значи отсега нататък ще бъде „Розовата грамада“. А вие ще ми казвате Елизабет. И стига с тия формалности — да си говорим на „ти“.
Усмихнах се. Нямаше как да не се усмихна, защото тонът й бе по-скоро сериозен, отколкото игрив.
— Добре, Елизабет.
— Чудесно. Скоро ще отидем в телевизионната стая, но преди това… — Тя погледна към масата. — Е, Уайърман? Е, Едгар? Виждате ли как съм наредила децата?
Вляво от училището бяха разположени десетина фигурки, обърнати с лице към сградата. Сякаш чакаха да се запишат.
— Какво си мислите, докато ги гледате? — попита тя. — Уайърман? Едуард?
Обърка името ми, но точно аз ли можех да я съдя? Вече бях свикнал с грешките. Време беше някой да сгреши и моето име.
— Междучасие? — предложи Уайърман и вдигна рамене.
— Естествено, че не — отвърна Елизабет. — Ако беше междучасие, щяха да играят, а не да стоят вкупом и да зяпат училището.
— Или пожар, или учебна тревога — обадих се аз.
Тя се надвеси над проходилката (бдителният Уайърман веднага я подхвана за рамото) и ме целуна по страната. Това дяволски ме изненада, но не предизвика никакви негативни емоции у мен.
— Много добре, Едуард! — възкликна старицата. — А сега кажи дали е учебна тревога или пожар.
Замислих се. Въпросът не бе сложен, стига човек да не го възприеме като шега.
— Учебна тревога.
— Да! — Сините й очи радостно блеснаха. — Обясни на Уайъринг защо.
— Ако беше пожар, щяха да се разбягат. Те обаче…
— Чакат заповед да се върнат в училището — довърши Елизабет вместо мен. В следващия миг се обърна към дългокосия и аз видях съвсем различна жена — изплашена и разтревожена. — Пак ти обърках името.
— Всичко е наред, госпожице Истлейк. — Той я целуна по челото с такава нежност, че ми стана още по-симпатичен.
Старицата се усмихна. Сякаш слънцето се показа зад облак.
— Докато се обръщаш към някой друг по фамилия, знаеш, че… — тук тя оплете нишката на мислите си и усмивката й започна да помръква. — Знаеш, че…
— Време е да гледаме Опра — обяви Уайърман и я хвана под ръка.
Двамата заедно обърнаха проходилката и Елизабет запристъпва тежко, но учудващо бързо към вратата в другия край на помещението. Уайърман вървеше подире й, без да я изпуска от очи.
В телевизионната стая властваше огромен „Самсунг“ с широк плосък екран в другия й край имаше скъпа аудиосистема. Не обърнах внимание нито на телевизора, нито на уредбата. Бях се втренчил в рамкираната рисунка над рафтовете с компактдискове и за няколко секунди дори забравих да дишам.
Бе направена с молив, подчертан от две алени линии, вероятно направени с най-обикновена химикалка — от онези, с които учителите поправят грешките в домашните работи. Линиите бяха прокарани по протежение на хоризонта, за да покажат залеза. Бяха напълно достатъчни. При гения няма нищо излишно. Това беше моят хоризонт — същият, на който се наслаждавах от прозорците на „Розовото мъниче“. Знаех го със същата сигурност, с която знаех и нещо друго — художникът бе слушал стъргането на раковините под къщата, когато бе пресъздал на белия лист хартия онова, което очите му виждаха, а мозъкът му интерпретираше. На хоризонта се виждаше кораб, навярно танкер. Кой знае — може да беше онзи, който бях нарисувал през първата вечер, прекарана в къща номер тринайсет на Салмън Пойнт. Стилът естествено нямаше нищо общо с моя, ала темата и подходът дяволски си приличаха.
38
Дигитално записващо устройство с хард диск, произвеждано от едноименната компания. — Б.пр.
39
Тенеси Уилямс — американски драматург, печелил две награди „Пулицър“ за драмата „Трамвай «Желание»“ и „Котка върху ламаринен покрив“. — Б. Meduza
40
Маргарет Мичъл (1900–1949) — американска писателка, авторка на бестселъра „Отнесени от вихъра“. — Б. Meduza