— Това е всичко.
Елизабет кимна.
— И кой е най-хубавият от твоите дни, Едгар?
— Може би някой от сегашните… надявам се.
Тя кимна.
— Тогава и аз ще се надявам. На човек му е позволено да се надява. И, Едгар…
— Да, мадам?
— Казвай ми Елизабет. Не ми се ще да ставам мадам в края на живота си. Разбрахме ли се?
Сега аз кимнах.
— Да, Елизабет.
Тя се усмихна и сълзите, стаени в ъгълчетата на очите й, се търкулнаха по лицето й — старческо лице, осеяно с бръчки, макар че очите бяха млади. Много млади.
V
След десет минути с Уайърман отново стояхме в края на пътечката, водеща към „Двореца“. Той тръгна да ме изпрати, след като поднесе на господарката на дома парче лимонов пай и чаша чай, и й остави дистанционното за телевизора. Бе пъхнал в плика ми два сандвича с яйчена салата. Заяви, че ще се развалят, ако не ги взема, и не се наложи да ме убеждава дълго. Изпросил си бях и две таблетки аспирин.
— Извинявай за четенето. Първо исках да те попитам, честна дума.
— Спокойно, Уайърман.
Той кимна, но вместо към мен, гледаше към океана.
— Повярвай, че не съм й обещавал каквото и да било. Тя обаче… се държи като малко дете. Ето защо и предложенията й не се базират на факти, а на желанията й.
— А тя желае да й четат.
— Да.
— Записи на касети или на компактдискове не вършат ли работа?
— Не. Казва, че разликата между записа и прочетеното на глас е като между консервираните и пресни гъби. — Той се усмихна, продължавайки да се взира в океана.
— Защо не й четеш, Уайърман?
— Защото вече не мога — отвърна той, без да откъсва взор от водата.
— Как така… вече не можеш?
Уайърман се замисли и поклати глава.
— Да не говорим за това днес. Уайърман е уморен, muchacho, а през нощта тя ще се събуди. Ще се събуди и ще започне да спори, напълно убедена, че е в Лондон или Сен Тропе. Виждам признаците.
— Ще ми кажеш ли някога?
— Да. — Той тежко въздъхна. — Щом ти можеш да ми разкажеш за себе си, значи и аз мога да ти отвърна със същото, макар и тази перспектива да не ме изпълва с радост. Сигурен и си, че ще можеш да се прибереш сам?
— Абсолютно — заявих, въпреки че бедрото ми вибрираше като мощен двигател.
— Бих те откарал с количката, но когато тя изпадне в това състояние — по терминологията на доктор Уайърман — на път от здравомислие към слабоумие, — може да й скимне да измие прозорците… да избърши паяжините от тавана… или да излезе без проходилката си. — Тук той внезапно потрепери. Шеговитият разговор беше добил неочакван обрат. Опитах се да разведря атмосферата:
— Всички се опитват да ме напъхат в тъпата количка за голф.
— Ще се обадиш ли на жена си?
— Не виждам друг начин.
Той кимна.
— Добро момче. Ще ми разкажеш какво е станало, когато дойда да видя картините ти. Мога да намина по всяко време. Ако сутрин ти е по-удобно, ще се обадя на медицинската сестра Ан-Мари Уислър и ще й кажа да дойде преди обяд.
— Добра. Благодаря. И благодаря, задето ме изслуша, Уайърман.
— Аз ти благодаря, задето почете на боса. Buena suerte, amigo.44
Закуцуках по плажа и вече бях извървял петдесетина метра, когато внезапно ми хрумна нещо. Обърнах се, предполагайки, че Уайърман се е прибрал, но той си стоеше на същото място, пъхнал ръце в джобовете си, а духащият от океана вятър (който бе станал още по-хладен) развяваше дългата му коса, прошарена на слепоочията.
— Уайърман?
— Какво?
— Да не би Елизабет също да е рисувала?
Дълго време той не каза нищо. Чуваше се само шумът на прибоя, който днес беше по-силен, понеже вятърът гонеше вълните към брега.
— Интересен въпрос, Едгар — обади се най-сетне Уайърман. — Ако я попиташ, макар че не ти препоръчвам, тя най-вероятно ще отрече. Но мисля, че ще те излъже.
— Защо?
Вместо да отговори, той каза:
— Продължавай да вървиш, muchacho, иначе бедрото ти съвсем ще се схване. — Беше последното, което чух от него този ден. Махна ми, обърна се и закрачи по пътечката, преследвайки източената си сянка.
Не помръднах секунда-две, после се обърнах и тръгнах към „Розовата грамада“. Преходът ми се стори по-дълъг отпреди и преди да стигна до вилата, зловещо издължената ми сянка се изгуби из морския овес, ала в крайна сметка достигнах крайната си цел. Вълните продължаваха да набират сили и шепотът на раковините отново се бе превърнал в разгорещен спор.
Как да нарисуваме картина (IV)
Започнете с онова, което знаете, а после опитайте да го преоткриете. Безспорно изкуството е магия, но всички произведения на изкуството, колкото и да са необичайни, се раждат в обикновеното ежедневие. Затова не се учудвайте на екзотичните цветя, израсли на обикновена почва. Елизабет го знаеше. Никой не я бе учил; бе достигнала до тези изводи сам.