Колкото повече рисуваше, виждаше повече. И повечето думи се завръщаха в съзнанието й — отначало онези четиристотин-петстотин, които знаеше, преди да падне от количката и да си удари главата, а после към тях започнаха да се прибавят все нови и нови.
Баща й бе смаян от бързината, с която картините й ставаха все по-сложни. Сестрите й — също, особено Големите злобарки и близначките (не и Ади; тя беше в Европа заедно с три приятелки и двама доверени придружители; Емъри Полсън, младежът, за когото щеше да се омъжи, още не се бе появил на хоризонта). Бавачката-икономка я гледаше с благоговеен трепет и я наричаше la petite obeah fille45.
Докторът, който я лекуваше, беше предупредил, че прекомерната й физическа активност и вълнението са противопоказни и могат да предизвикат нежелани последствия, но през януари 1926 година тя вече обикаляше на воля из южната част на Дума Ки, понесла блокчето си, и рисуваше всичко.
Именно през тази зима тя забеляза, че рисунките й са омръзнали на по-възрастните — първо на Големите злобарки Мария и Хана, после на Теси и Ло-Ло, на тате и най-накрая на леля Мелда. Дали си е давала сметка, че дори гениалността омръзва, ако се приема в твърде големи дози? Вероятно детската й интуиция й го е подсказала.
Така от отегчението на по-възрастните се зароди решимостта й да ги накара да погледнат на всичко по нов начин, да им отвори очите за вълшебството, съзирано от нея.
Така започна сюрреалистичния й период; отначало птиците политаха от горе на долу, после животните тръгваха по водата и накрая конете започнаха да се усмихват. Именно усмихващите се коне върнаха интереса към картините й. Тогава обаче нещо се промени. Нещо черно пропълзя в света, използвайки малката Либит за свой портал.
Тя започна да рисува куклата си и докато я рисуваше, ненадейно куклата проговори. Каза си името.
Новийн.
По това време Адриана се завърна от веселия Париж и Новийн започна да имитира пронизителния й глас, когато тя питаше Елизабет може ли да „ала-бала-парлеву“ или й казваше да си затвори плювалника. Понякога Новийн й пееше приспивни песни и щом Либит заспеше, картините с лицето на куклата — голямо, обло и кафяво с изключение на устните — се разпиляваха по леглото й.
Новийн пееше: „Брат Жак, брат Жак, спиш ли? Спиш ли? Ако не — защо?“
Друг път Новийн й разказваше истории с елементи от приказки, само дето Пепеляшка носеше червените пантофки на Дороти от страната на Оз, а близнаците Бобси46 се изгубваха във вълшебната гора и намираха къщичка от бисквити с покрив от ментови бонбони.
После обаче гласът на Новийн се промени. Вече не беше гласът на Ади. Нито гласът на някого, когото Елизабет познаваше. И куклата продължаваше да говори дори когато Либит й казваше да си затвори плювалника. В началото този глас навярно й е харесвал. Навярно й се е струвал забавен странен, но забавен.
После нещата се промениха. Защото изкуството е магия, но не всяка магия е бяла.
Дори и за малките момиченца.
Седма глава
Изкуство заради самото изкуство
I
В барчето в дневната имаше шотландско уиски. Искаше ми се да изпия една чаша, но устоях на изкушението. Чудех се как да отложа неизбежния разговор с бившата си — например да похапна сандвич с яйчена салата и да помисля какво да й кажа — но не го направих. Понякога единственият начин да доведеш нещо до край е незабавно да се заемеш с него. Ето защо взех слушалката на безжичния телефон и отидох във „флоридската стая“. Там беше студено, въпреки че подвижните стъклени панели бяха затворени, но това не ми пречеше. Дори си помислих, че студът ще ме ободри, а гледката на слънцето, спускащо се към хоризонта и очертаващо златиста ивица по водата, ще ме успокои. Защото не бях никак спокоен. Сърцето ми биеше до пръсване, страните ми пламтяха, болката в бедрото бе нетърпима, отгоре на всичко осъзнах, че съм забравил името на жена си. Всеки път, когато се опитвах да си го спомня, наум ми идваше само испанската дума peligro — опасност.
Реших, че трябва да свърша нещо, преди да позвъня в Минесота.
Оставих на дивана слушалката, изкуцуках в спалнята (с помощта на патерицата; нямах намерение да се разделям с нея, докато не си легна) и взех Рийба. Само един поглед към сините й очи бе достатъчен, за да си спомня името на Пам и сърцебиенето ми се успокои. Пъхнах любимата си под мишницата на отрязаната ръка (тъпите й парцалени крака се мандахерцаха напред-назад), върнах се във „флоридската стая“ и отново седнах. Рийба падна в скута ми и аз я сложих до себе си с лице към залязващото слънце.
46
Герои от поредица детски романи, написани под псевдонима Лора Лий Хоуп. От 1904 до 1979 са публикувани 72 романа. — Б.пр.