— Шърли Джаксън50 — промърморих. — Но не знам коя година.
— Точно така. Е, разбираш какво искаше да ти каже Уайърман, нали? „Розовата грамада“ ТОГАВА! Обзаведена в популярен местен стил, известен като „първокласната къща под наем на двайсет и първи век“! И „Розовата грамада“ СЕГА! Обзаведена като „първокласната къща под наем на двайсет и първи век“ плюс тренажор „Сайбекс“ на горния етаж и… — Той присви очи. — Копие на Лусил Бол ли виждам на дивана във „флоридската стая“?
— Това е Рийба, моята кукла за контролиране на гнева. Даде ми я моят приятел психолог доктор Крамер. — Но не беше точно така. Дясната ми ръка започна безумно да ме сърби. За десетхиляден път се опитах да я почеше и напипах единствено зарастващите си ребра. — Почакай — казах на събеседника си и погледнах Рийба, която се взираше в океана. „Ще се сетя — помислих си. — Беше свързано с укриване на пари от данъчните.“
Уайърман търпеливо чакаше.
Ръката ме сърбеше. Ампутираната. Тази, която понякога искаше да рисува. Казах си, че искам да нарисувам Уайърман. Уайърман и купа плодове. Уайърман и пистолет.
„Престани с тези глупости“ — помислих си.
„Ще се сетя“ — помислих си.
„Криеш си парите в офшорните банки — помислих си. — Насау. Бахамските острови. Големите Кайманови острови.“ Бинго!
— Кеймън — поправих се. — Казва се Кеймън. Кеймън ми даде Рийба. Зандър Кеймън.
— Е, щом го уточнихме, дай да разгледаме твоите произведения на изкуството — предложи гостът ми.
— Ако можем да ги наречем така — засмях се и го поведох към стълбището, като се подпирах на патерицата. По средата на изкачването обаче изведнъж ми хрумна нещо и спрях. — Уайърман — подхванах, без да се обърна към него, — откъде разбра, че бягащата пътечка е марка „Сайбекс“?
Той помълча малко, преди да ми отговори.
— Това единствената марка, която знам. Ще се справиш ли сам, или да те изритам в задника?
„Звучи красиво, но фалшиво — помислих си, докато преодолявах стъпалата. — Мисля, че ме лъжеш, и още нещо — знаеш, че знам.“
III
Бях подредил картините си покрай северната стена на „Розовото мъниче“, та следобедното слънце да ги облива с достатъчно естествена светлина. Докато ги наблюдавах зад гърба на Уайърман, който вървеше бавно покрай тях, от време на време се спираше и веднъж дори се върна, за да разгледа втори път две платна, си казах, че всъщност светлината само им вреди, защото показваха дефектите им. Илзе и Джак ги бяха похвалили, но девойката ми се падаше дъщеря, а младежът — мой наемен работник.
Когато стигна до рисунката на танкера в края на редицата, Уайърман приклекна, подпря лакти на бедрата си и съсредоточено я гледа в продължение на трийсетина секунди.
— Какво… — подхванах аз.
— Шшшт — прекъсна ме той и се наложи да изтърпя още трийсет секунди мълчание.
Най-накрая стана и коленете му изпукаха. Обърна се към мен и очите му ми се сториха някак уголемени, а лявото сякаш бе възпалено. Вода (не сълза) се стичаше от вътрешното му ъгълче. Уайърман извади носна кърпа от задния джоб на дънките си и я изтри с машиналното движение на човек, който прави това поне по десет пъти на ден.
— Мили Боже! — възкликна и пристъпи към прозореца, натиквайки кърпата си обратно в джоба.
— Мили Боже какво? — попитах. — Какво?
Уайърман отвърна, без да откъсва поглед от океана:
— Не знаеш колко са добри, нали? Явно наистина не знаеш…
— Добри ли са? — никога досега не се бях чувствал толкова неуверен. — Сериозно ли говориш?
— В хронологичен ред ли си ги подредил? — попита той. Веселият, остроумен и шеговит Уайърман го нямаше. Стори ми се, че говори онзи Уайърман, който се бе изправял пред съдебните заседатели… ако не ме беше излъгал, че е бил адвокат. — В хронологичен ред са, нали? С изключение на последните две. Сигурен съм, че си ги рисувал доста по-рано.
50
Американска писателка (1916–1965), работила в жанровете на фантастиката, готическата проза и психологическия съспенс. Цитатът е от романа й „Призрак в къщата на хълма“. — Б.пр.