Помислих си, че и след сто години няма да достигна майсторството им.
В същото време реакцията на господин Нануци би трябвало да означава нещо.
Той мина веднъж покрай наредените в редица картини, после ги обходи втори път. Нямах никаква представа дали е добър или лош признак. Колкото и да бе позорно, до този момент не бях стъпвал в художествена галерия. Обърнах се към Уайърман, за да го попитам какво мисли, ала той си шушукаше нещо с Джак и двамата наблюдаваха как Нануци разглежда платната ми.
Както разбрах, разглеждаше ги не само той. Краят на януари е „горещ“ сезон за художествените салони по западното крайбрежие на Флорида. Поради тази причина в просторната галерия „Ското“ имаше поне десетина зяпачи (по-късно Нануци използва далеч по-благопристойното определение „потенциални редовни клиенти“), които съзерцаваха „Гергините“ на Шачат, великолепните, обожавани от туристите европейски пейзажи на Бера и няколкото забележителни скулптури, които бях пропуснал в притесненията покрай разопаковането на собствените ми творения. Техният автор беше Давид Герщайн53.
Отначало си мислех, че именно скулптурите, които изобразяваха джаз музиканти, плувци и сцени от градския живот, привличат вниманието на следобедните посетители. После обаче разбрах, че някои от посетителите действително ги разглеждаха, въпреки че повечето дори не ги удостояваха с поглед. Моите картини бяха предизвикали всеобщия интерес.
Някакъв мъж с мичигански загар (както биха казали жителите на Флорида, имайки предвид или млечнобялата кожа, или аленочервена като сварен омар) ме потупа по рамото:
— Да знаете кой е художникът?
— Аз — промълвих и усетих как се изчервявам. Сякаш бях казал, че миналата седмица съм свалял от интернет голи снимки на актрисата Линдзи Лоуън.
— Поздравления! — похвали ме съпругата му. — Ще направите ли изложба?
Вече всички се взираха в мен. Оглеждаха ме, сякаш бях риба-таралеж и се чудеха дали съм достатъчно прясна за суши.
— Още не знам дали ще ги излижа. Исках да кажа изложа. — Чувствах как лицето ми пламва от притока на кръв. Кръвта на срама, която беше лоша, и кръвта на гнева, която беше още по-опасна. Ако се проявеше, щях да се разгневя на себе си, ала тези хора нямаше да го знаят.
Отворих уста, за да изнеса цяла тирада, но за щастие се овладях. „Трябва да говоря бавно“ — казах си, съжалявайки, задето Рийба не е с мен. Тези хора щяха да възприемат един художник с кукла като нещо съвсем нормално. Вали бяха преглътнали всички дивотии на Анди Уорхол.
„Трябва да говоря бавно. Мога да се справя.“
— Искам да каже, че рисувам отскоро и затова не знам точно каква е процедурата…
„Стига си се заблуждавал, Едгар. Знаеш какво ги интересува. Не картините, а празния ти ръкав. За тях ти си Едноръкия художник. Защо не сложиш край на преструвките и не им кажеш да вървят на майната си?“
Бе абсурдно, обаче…
Обаче всички посетители на галерията се бяха скупчили наоколо. Тези, които допреди малко разглеждаха цветята на госпожица Шачат, се бяха приближили, тласкани от любопитство. Бях виждал как минувачите се тълпят по същия начин, за да надзърнат през оградите на десетки строителни площадки.
— Аз ще ви кажа каква е процедурата — обади се друг мъж с мичигански загар, голямо шкембе и нос, осеян със сини жилчици, издаващи пристрастието му към джина. Носеше пъстра хавайска риза, стигаща почти до коленете му, белите му обувки бяха в същия цвят като педантично сресаната му назад коса. — Съвсем проста е и се състои от два етапа. Етап номер едно — вие ми казвате колко искате да получите за тази картина. — Той посочи към Етап номер две — аз ви написвам чек.
Тълпата се разсмя. Дарио Нануци обаче остана невъзмутим и ми направи знак да се приближа.
— Извинете ме — казах на беловласия.
— Цената току-що се вдигна, приятелю — подхвърли някой на господин Джин Хавайски и всички отново се засмяха. Той също, но май не му беше до смях.
Имах чувството, че сънувам.
Нануци ми се усмихна и се обърна към посетителите, който продължаваха да гледат картините ми.
— Дами и господа, господин Фриймантъл не е дошъл, за да продава картините си. Пожела да чуе мнението на специалист за творчеството си. Моля ви да уважите личното му пространство и да ми позволите да изпълня професионалните си задължения. — „Каквото и да означава това“ — помислих си. — Извинете ме за момент. Госпожица Окойн, господин Брукс и господин Кастелано с радост ще отговорят на всичките ви въпроси относно творбите, които в момента се продават в галерията.