— Тогава защо не рисувате сгради?
Поклатих глава. Можех да му отвърна, че никога не ми бе идвало наум… ала си дадох сметка, че думите ми щяха да са по-правдиви, ако бях казал, че подобна мисъл никога не бе осенявала ампутираната ми ръка.
— Мери е права. Вие сте американски примитивист и в това няма нищо срамно. Баба Моузес56 е била американски примитивист. Както и Джаксън Полак57. Важното обаче, Едгар, е, че притежавате талант.
Понечих да отговоря, но се отказах. Не знаех какво да кажа. Уайърман ми се притече на помощ:
— Благодари на човека, Едгар.
— Благодаря ви.
— Няма защо. Ако решите да направите изложба, Едгар, ще ви моля първо да се обърнете към „Ското“. Ще ви предложа по-добри условия от всички галерии на Палм Авеню. Обещавам.
— Шегувате ли се? Разбира се, че ще дойда първо при вас.
— Аз естествено ще проуча договора. — Уайърман се усмихна престорено невинно.
Нануци също се усмихна:
— Нямам нищо против. Всъщност няма бог знае колко за проучване. Стандартният ни договор с нови художници е дълъг страница и половина…
— Господин Нануци — прекъснах го. — Наистина не знам как да ви се отблагодаря.
— Вече го направихте. Картините ви ме хванаха за сърцето и ме разтърсиха. Само още нещо, преди да си тръгнете… — Той отвори бележника си, написа нещо, откъсна листчето и ми го подаде, сякаш бе лекар, даващ рецепта. Една-единствена дума, написана с големи наклонени букви, която изглеждаше като названието на някакво загадъчно лекарство: „ЛИКУИН“.
— Какво е това? — попитах.
— Лак. Предлагам ви да го нанесете върху всички завършени платна. Оставяте го да съхне двайсет и четири часа, след което нанасяте втори слой. Този препарат ще запази залезите ви ярки в продължение на столетия. — Той ме изгледа толкова сериозно, че почувствах как стомахът ми се сви. — Не знам дали заслужават толкова дълъг живот, но… кой знае. Може би го заслужават.
VIII
Хапнахме в „Зория“ — ресторанта, споменат от Мери Айър, и аз позволих на Уайърман да ме почерпи един бърбън преди вечерята. За пръв път след злополуката консумирах твърд алкохол и напитката ми подейства доста странно. Всичко наоколо изведнъж стана по-ярко и отчетливо, изпълвайки се с цвят и светлина. Ъглите, вратите, прозорците, дори лактите на сервитьорите като че ли се заостриха и тези остриета сякаш разрязваха въздуха, а през зейналите отвори се процеждаше някакво странно усещане, гъсто като сироп. Рибата-меч, която си бях поръчал, се топеше на езика ми, зеленият грах бе сочен и хрупкав, а кремът брюле бе толкова сладък и засищащ, че се боях да не се пръсна ако го изям (но и съблазънта беше голяма). Разговорът ни беше оживен, смяхме се много. Същевременно ми се искаше обядът да приключи час по-скоро. Главата ме болеше, но пулсиращата болка се бе преместила към тила. Шумът, който вдигаха пълзящите броня до броня коли по главната улица, бе изнервящ и всеки клаксон ми звучеше злобно и заплашително. Исках да се върна на Дума. Липсваха ми чернотата на океана и спокойният разговор на раковините под къщата, докато лежах в постелята заедно с Рийба.
Ето защо когато сервитьорът се приближи да попита искаме ли още кафе, само Джак поддържаше разговора. Сетивата ми бяха изострени до крайна степен и усещах, че не само аз копнея за смяна на обстановката. В ресторанта беше доста тъмно и лицето на Уайърман беше загоряло от слънцето, но все пак забелязах, че е пребледнял. И лявото му око отново сълзеше.
— Не, благодаря, искаме само сметката — каза на сервитьора, усмихна ни се и добави: — Извинете, че прекъсвам малкото ни празненство, но искам да се върна при своята дама. Ако не възразявате, момчета.
— Аз съм за — кимна Джак. — Първо безплатна вечеря в шикозен ресторант, после да съм вкъщи за любимото спортно предаване? Това се казва късмет.
Двамата с Уайърман изчакахме пред големия паркинг, докато младежът докара взетият под наем миниван. На улицата беше по-светло, но бледността на Уайърман продължаваше да ме тревожи. Под ярките лампи кожата му изглеждаше почти жълтеникава. Попитах го как се чувства.
— Уайърман се чувства прекрасно. Госпожица Истлейк, от друга страна, напоследък изкара няколко тежки нощи. Зовеше сестрите си и баща си и само дето не ме помоли да й донеса от пиле мляко. Вероятно е свързано с пълнолунието. Зовът на луната се чува на определена честота, но само увреденият мозък може да го улови. Елизабет отново ще спи. Което значи, че и аз ще спя. Надявам се.
— Добре.
— На твое място, Едгар, нямаше да отговоря веднага на предложението за изложбата. Щях да помисля ден-два. И не спирай да рисуваш. Работлив си като пчеличка, но се съмнявам, че имаш достатъчно картини за…
56
Баба Моузес (1860–1961) — американска самоука художничка. Прави първата си изложба на осемдесет години. — Б.пр.
57
Джаксън Полак (1912–1956) — американски художник, основател на школата по абстрактен експресионизъм. — Б.пр.