— Моля — кимна той. — Но ако ми благодариш още веднъж, muchacho, ще ти забия един. Извинявай, но започваш да ми лазиш по нервите.
— Ясно. Благодаря, задето ме предупреди.
Той се засмя и ме потупа по рамото.
— Харесваш ми, Едгар. Имаш характер, макар и чепат… имаш и устни да ме целунеш отзад.
— Трогателно, още малко и ще се разплача. Виж сега, Уайърман…
Можех да му кажа за пристъпа. Точно такова намерение имах, но в крайна сметка се отказах. Нямах представа дали постъпвам правилно или не, обаче знаех, че вероятно го очаква дълга безсънна нощ с Елизабет Истлейк. Болката отново се загнезди в тила ми. Ето защо се ограничих с въпроса съгласен ли е двамата да отидем на лекар.
— Ще си помисля и ще ти кажа какво съм решил.
— Само не протакай, защото…
Той вдигна ръка и ме прекъсна. Вече не се усмихваше.
— Стига, Едгар. Стига толкова за днес, става ли?
— Става — кимнах. Изпроводих го с поглед и се върнах при минивана.
Джак бе усилил радиото. Слушаше парчето „Ренегат“. Понечи да намали звука, но аз го спрях.
— Недей даже може да го усилиш.
— Наистина ли? — Младежът се обърна и подкара към моята вила. — Страшна банда. Слушали ли сте ги преди?
— Джак, това е „Стикс“58. Денис Де Йънг? Томи Шоу? Къде си живял досега? В пещера?
Помощникът ми се ухили виновно.
— Предпочитам кънтри и по-старички неща. Голям фен съм на „Рат Пак“59 например.
Като чух, че Джак Кантори слуша Дино и Франк, се запитах (не за пръв път през този ден) дали не сънувам. Запитах се и нещо друго — как така успях да си спомня, че Денис Де Йънг и Томи Шоу бяха от „Стикс“ (и че именно Шоу бе написал песента, която сега гърмеше от тонколоните на минивана), при положение, че понякога не се сещах как се казва бившата ми жена.
XI
На телефонния секретар в дневната мигаха две лампички — едната съобщаваше, че е получено ново съобщение, а втората известяваше, че записващата лента е запълнена докрай. В прозорчето „ПОЛУЧИ СЪОБЩЕНИЯ“ светеше цифрата 1. Изведнъж изпитах лошо предчувствие, а болката в тила ми бавно запълзя към челото. Познавах само двама души, които можеха да оставят толкова дълго съобщение, че да запълнят цялата касетка — Пам и Илзе — и в нито един от двата случая не разчитах на добри новини. За да кажеш „Всичко е наред, обади се, когато имаш възможност“ не са необходими цели пет минути.
„Ще го прослушам утре сутринта“ — помислих си, после някакво подличко гласче, което май не бях чувал досега (може би се бе пръкнало току-що), даде още по-радикално предложение — да изтрия съобщението, без да го прослушам.
— Чудесна идея — изсумтях. — А когато човекът, който ме е търсел, позвъни отново, ще кажа, че бездомно псе е изяло телефонния ми секретар.
Натиснах бутона за прослушване. Както често се случва, тъкмо когато сме най-сигурни какво да очакваме, предположението ни се оказва погрешно. Съобщението не бе оставено нито от Пам, нито от Илзе; чух хрипкавия глас на Елизабет Истлейк:
„Здравей, Едгар. Надявам се, че си имал ползотворен ден и се наслаждаваш на компанията на Уайърман, както и аз се наслаждавам на компанията на госпожица… добре, де, забравих й името, но е изключително приятна жена. Важното е, че помня твоето име. В момента се радвам на един от светлите си периоди. Обичам ги и ги ценя, но в същото време ме изпълват и с тъга. Сякаш летиш с планер и порив на вятъра те издига над стелещата се над земята мъгла. Известно време виждаш всичко ясно и отчетливо… но знаеш, че вятърът ще затихне и планерът отново ще се гмурне в мъглата. Разбираш ли ме?“
Разбирах я чудесно. Животът ми се бе подобрил, но още бях в света, в който се бях събудил — тук думите нямаха смисъл, а спомените бяха разпилени като градински мебели след ураган. В този свят се опитвах да общувам, като се нахвърлям върху хората, а единствените чувства, на които бях способен, бяха страх и гняв. Навярно бе възможно да изляза от това състояние (както би казала Елизабет), ала после никога нямаше да мога да се откъсна от усещането, че реалността е тънка и прозрачна. А какво имаше зад нея? Хаос. Безумие. Жестоката истина е червена.
„Стига съм говорила за себе си, Едгар. Обаждам се да те питам нещо. Заради парите ли рисуваш, или вярваш в изкуството заради самото изкуство? Сигурна съм, че те попитах, когато се запознахме — почти съм сигурна, — но не помня отговора ти. Според мен вярваш в изкуството заради самото изкуство, иначе Дума не би те извикала. Но ако останеш тук достатъчно дълго… — В гласа й се прокрадна загриженост. — Едгар, не се съмнявам, че ще си чудесен съсед, но трябва да вземеш някои предохранителни мерки. Мисля, че имаш дъщеря, и ако не се лъжа, тя идва тук. Нали? Доколкото си спомням, веднъж май ми помаха. Симпатична блондинка е, нали така? Може да я бъркам със сестра си Хана (имам склонност към подобни грешки), но мисля, че сега съм права. Ако възнамеряваш да се задържиш тук, Едгар, повече не кани дъщеря си тук. При никакви обстоятелства. Дума Ки е опасно място за дъщерите.“
58
Американска рок група, създадена през 60-те; първата банда с четири мултиплатинени албума. След разпадането й двамата вокалисти Денис Де Йънг и Томи Шоу започват солови кариери. Песента „Ренегат“ достига 16-то място в класациите през 1979 година. — Б.пр.
59
„Рат Пак“ (букв. Глутница плъхове) — прозвище, дадено от журналистите на певците Франк Синатра, Дино Мартин, Сами Дейвис младши, Джоуи Бишъп и Питър Лофърд, които били близки приятели и често изнасяли съвместни концерти. — Б.пр.